— Но на практика не му го казахте?
— Не, изморих се да чакам в онази мрачна катакомба. Отидох си.
— В колко часа излязохте?
— Не мога да си спомня.
— Тогава в колко дойдохте?
— Не зная. Би следвало да е малко след дванадесет.
— И сте останали половин час? Или повече? Или по-малко от половин час?
— Казвам ви, че не знам. Не съм от хората, които постоянно си гледат часовника.
— Имаше ли някой в чакалнята, докато бяхте там?
— Когато влязох, имаше някакъв мазен дебелак, но той не стоя дълго. После останах сам.
— Значи трябва да сте си тръгнали преди дванадесет и половина, защото тогава е пристигнала една дама.
— Сигурно така е станало. Както вече ви казах, мястото ми действаше на нервите.
Поаро го погледна замислено.
Грубиянинът бе неспокоен — думите му не прозвучаха съвсем убедително. Но това можеше да бъде и обикновена нервност.
Непосредствено и дружелюбно Поаро се обърна към него:
— Мис Невил ми каза, че щастието ви се е усмихнало и сте си намерили наистина добра работа.
— Заплащането е добро.
— Тя ми каза, че е десет лири седмично.
— Точно така. Не е чак толкова лошо, нали? А може да стане и по-добре, ако се заема по-сериозно. — Той малко се напери.
— Наистина ли? А работата не е ли твърде опасна?
Франк Картър отвърна кратко:
— Не е толкова страшно.
— Интересна ли е?
— О, да, много интересна. Като стана дума за работа, винаги съм бил любопитен да науча как се справяте вие, частните детективи? Струва ми се, че в действителност няма много приключения като тези на Шерлок Холмс — сега има главно разводи?
— Аз не се занимавам с разводи.
— Наистина ли? Тогава не разбирам как преживявате?
— Справям се, приятелю, справям се.
— Но вие сте на самия връх на успеха, нали мосю Поаро? — вметна мис Невил. — Така казваше мистър Морли. Имам предвид, че ви търсят благородници, министри или дукеси.
Поаро й се усмихна.
— Ласкаете ме — каза той.
IX.
Поаро се прибра пеша по пустите улици, крачейки замислено.
Когато влезе, той се обади на Джап.
— Простете, че ви безпокоя, приятелю мой, но предприемали ли сте някакви стъпки, за да проследите изпратената до Гладис Невил телеграма?
— Все още ли предъвквате темата? Да, предприехме, в интерес на истината. Имало е телеграма, която доста хитро е подадена в Ричбърн, сещате ли се, предградието на Лондон. Е, лелята живее в Ричбърн, Самърсет.
Еркюл Поаро каза одобрително:
— Това е умно измислено… да, много умно измислено. Ако получателката случайно погледне къде е подадена телеграмата, думата е щяла, за повече убедителност, да изглежда точно като Ричбърн.
Той замълча.
— Знаете ли какво си мисля, Джап?
— Не?
— Че в тази работа има признаци на разум.
— На Еркюл Поаро му се иска да има убийство, значи трябва да има убийство.
— Как си обяснявате тази телеграма?
— Съвпадение. Някой е погодил номер на момичето.
— Но защо?
— О, за Бога, Поаро, защо хората правят подобни неща? Тъпи шеги, майтапи? Просто от перверзно чувство за хумор.
— И някой е решил да се пошегува точно в деня, в който Морли е щял да направи грешка с инжекцията?
— Може би има известна връзка. Поради отсъствието на мис Невил мистър Морли е бил много по-претоварен от обикновено, вследствие на което вероятността за грешка е била много по-голяма.
— Това все още не ме удовлетворява.
— Бих си позволил да ви попитам — не виждате ли докъде води вашият поглед над нещата? Ако някой е отстранил Невил, то това може да е бил самият Морли. Което превръща смъртта на Амбериотис от нещастен случай в предумишлено убийство.
Поаро мълчеше.
— Разбирате ли?
Поаро каза:
— Може би Амбериотис е бил убит по друг начин.
— Не е. Никой не го е посещавал в Савой. Обядвал е в стаята си. Лекарите са категорични, че лекарството е инжектирано, а не прието през устата — не се е намирало в стомаха. Това е. Случаят е ясен.
— Тежа са целели да си помислим.