— В колко часа е било извършено убийството, сър?
— Ако е било извършено от мистър Амбериотис, то е станало някъде между дванадесет и дванадесет и двадесет и пет. Ако е било извършено от някой друг, то е станало след дванадесет и двадесет и пет, тъй като в противен случай мистър Амбериотис щеше да забележи трупа.
Той окуражително погледна Джордж.
— А сега, добри ми Жорж, какво ще ми кажете по въпроса?
Джордж се замисли, а после каза:
— Потресен съм, сър…
— Да, Жорж?
— Ще трябва да си намерите нов зъболекар.
Еркюл Поаро рече:
— Вие надминавате себе си, Жорж. Този аспект на въпроса въобще не ми бе дошъл наум!
Очевидно поласкан, Джордж напусна стаята.
Еркюл Поаро продължи да бърка шоколада си и да премисля фактите, които току-що бе изложил. Почувства се удовлетворен, че те са точно такива, каквито ги бе формулирал. Ръката, която наистина бе извършила пъкленото дело, бе измежду този кръг от хора, независимо откъде бе дошла подбудата.
После веждите му се сключиха, защото разбра, че списъкът е непълен. Бе пропуснал едно име.
А никой не биваше да бъде пропускан, дори и най-невероятният човек.
По време на убийството в къщата имаше още един човек.
Поаро написа:
„Мистър Барнс“.
X.
Джордж обяви:
— Една дама желае да говори с вас по телефона, сър.
Преди седмица Поаро не бе отгатнал самоличността на една посетителка. Този път обаче предположението му се оказа вярно.
Той веднага позна гласа.
— Мосю Еркюл Поаро?
— На телефона.
— Обажда се Джейн Оливера — племенницата на мистър Алистър Блънт.
— Да, мис Оливера?
— Не бихте ли могли да дойдете в Готик Хаус? Има нещо, което смятам, че трябва да знаете.
— Разбира се. По кое време ще бъде удобно?
— В шест и половина, моля.
— Ще бъда там.
Самовластният тон в гласа й за миг потрепери:
— Аз… Надявам се, че не прекъсвам работата ви?
— Съвсем не. Очаквах да ми се обадите.
Той бързо затвори телефона и се отдалечи от него с усмивка. Питаше се какво ли оправдание ще намери Джейн Оливера за това повикване.
С пристигането си в Готих Хаус, той бе въведен направо в голямата библиотека с изглед към реката Алистър.
Блънт седеше до писалището и разсеяно си играеше с един нож за книги. Той имаше леко изтормозения вид на човек с твърде много жени в семейството си.
Джейн Оливера стоеше край камината. При влизането му една пълничка жена на средна възраст тъкмо казваше ядосано:
— … и аз наистина смятам, че моите чувства трябва да се имат предвид в случая, Алистър.
— Да, Джулия, разбира се, разбира се — каза успокоително Алистър Блънт, докато се изправяше, за да посрещне Поаро.
— И ако ще говориш ужасии, аз ще изляза от стаята — допълни добрата дама.
— Аз ще говоря, майко — рече Джейн Оливера.
Мисис Оливера изхвърча от стаята, без да благоволи изобщо да забележи Поаро.
Алистър Блънт каза:
— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, мосю Поаро. Мисля, че се познавате с мис Оливера? Тя бе тази, която настоя да дойдете.
Джейн рязко се намеси:
— Става въпрос за онази изчезнала жена, за която постоянно пишат във вестниците. Мис Сейнсбъри Сиил.
— Сейнсбъри Сиил? Да?
— Запомнила съм името, защото е твърде надуто. Аз ли да му разкажа или ти, чичо Алистър?
— Скъпа моя, историята си е твоя.
Джейн отново се обърна към Поаро.
— В края на краищата това може да се окаже без значение, но сметнах, че е необходимо да го знаете.
— Да?
— Беше последният път, когато чичо Алистър ходи на зъболекар. Нямам предвид онзи ден — става дума за преди около три месеца. Отидох с него до улица Куин Шарлот, а после „Ролсът“ щеше да ме закара до едни приятели в Риджънтс Парк и да се върне за чичо. Спряхме на номер 58, той слезе от колата и точно в този момент от входа излезе една жена — на средна възраст, с предвзета прическа и доста артистично облекло. Тя се насочи право към чичо и каза: (Джейн Оливера извиси гласа си до престорен фалцет) „О, мистър Блънт, вие сигурно не си спомняте за мен!“ и хм, разбира се, по лицето на чичо разбрах, че той не си спомня за нея ни най-малко…