Алистър Блънт въздъхна.
— Винаги е така. Хората все казват това…
— Той прие онова изражение — продължи Джейн, — което познавам чудесно. Една такава любезна физиономия, все едно че се опитва да си спомни. Само че не би заблудил и пеленаче. После каза със съвсем неубедителен тон: „О… ами… да, разбира се.“ Ужасната жена продължи: „Нали помните, ние със съпругата ви бяхме големи приятелки!“
— Обикновено казват и това — рече Алистър Блънт с още по-тъжен глас.
Той се усмихна твърде печално.
— Това винаги свършва по един и същ начин! Благотворителна вноска или нещо такова. Този път се отървах с пет лири за, примерно, Зенанската мисия. Евтино!
— Тя познавала ли е наистина вашата съпруга?
— Хм, това, че се занимаваше със Зенанската мисия, ме кара да мисля, че ако са се познавали, то е било в Индия. Бяхме там преди около десет години. Но, разбира се, те не са били големи приятелки, иначе щях да я познавам. Може би са се срещнали веднъж на някой прием.
Джейн Оливера каза:
— Изобщо не ми се вярва, че тя въобще някога се е срещала с леля Ребека. Мисля, че това беше просто претекст да те заговори.
Алистър Блънт рече търпеливо:
— Е, твърде възможно е да е така.
Джейн каза:
— Имам предвид, че начинът, по който се опита да завърже познанство с теб, бе странен, чичо.
Алистър Блънт продължи със същата търпимост:
— Тя просто искаше да й дам пари.
Поаро каза:
— Тя не се ли опита да подеме някакъв разговор?
Блънт поклати глава.
— Повече не се сетих за нея. Дори бях забравил името й, докато Джейн не ми го показа във вестника.
Джейн произнесе малко неубедително:
— Ами аз помислих, че мистър Поаро трябва да бъде осведомен!
Поаро каза учтиво:
— Благодаря ви, мадмоазел.
После добави:
— Не трябва да ви задържам, мистър Блънт. Вие сте зает човек.
Джейн бързо каза:
— Ще сляза с вас.
Еркюл Поаро се усмихна под мустаците си.
На приземния етаж Джейн внезапно спря и каза:
— Влезте тук.
Озоваха се в малка стая, встрани от вестибюла.
Тя се обърна с лице към него.
— Какво имахте предвид, когато ми казахте по телефона, че сте очаквали да ви се обадя?
Поаро се усмихна и разпери ръце.
— Точно това, мадмоазел. Очаквах обаждане от вас и обаждането дойде.
— Значи сте знаели, че ще ви позвъня заради тази жена — Сейнсбъри Сийл?
Поаро поклати глава.
— Това беше просто претекст. Сигурно щяхте да намерите нещо друго, ако се наложи.
Джейн каза:
— Защо, по дяволите, смятате, че е трябвало да ви се обадя?
— Защо ви е да предоставяте тази информация за мис Сейнсбъри Сийл на мен, вместо да се обадите в Скотланд Ярд? Това би било най-естественото нещо.
— Добре, мистър Всезнайко. Какво точно знаете наистина?
— Знам, че се интересувате от мен, откакто сте разбрали, че на следващия ден съм посетил хотел Холбърн Палас.
Тя толкова силно пребледня, че го изплаши. Никога не би повярвал, че такъв загар може да приеме толкова зеленикав оттенък.
Той продължи нататък, спокойно и твърдо:
— Вие ме накарахте да дойда тук, за да ме подпитате — нали така се казваше? — да, за да ме подпитате по въпроса за мистър Хауърд Рейкс.
Джейн Оливера каза:
— И кой е той?
Тя не парира особено успешно.
Поаро рече:
— Няма нужда да ме подпитвате, мадмоазел. Аз ще ви кажа какво научих и, по-скоро, какво предположих. Онзи ден, когато за първи път дойдохме тук с инспектор Джап, вие се стреснахте при вида ни, изплашихте се. Помислихте, че нещо се е случило с чичо ви. Защо?
— Ами той е човек, на когото се случват разни неща. Веднъж му изпратиха бомба по пощата — след Херцословашкия заем. Получава и множество заплашителни писма.
Поаро продължи:
— Старши инспектор Джап ви каза, че един зъболекар, някой си мистър Морли, е бил убит. Припомнете си вашата реакция. Вие казахте: „Но това е абсурдно.“
Джейн прехапа устни и рече: