Поаро попита:
— А мисис Чапмън?
— Наистина! Коя е Силвия (тя се казва Силвия, между другото), каква е? Едно е сигурно — Силвия или нейните приятели са убили жената и са я напъхали в сандъка.
Поаро кимна и попита:
— Но защо е размазано лицето й? Това не е хубаво.
— Бих казал, че изобщо не е хубаво! А защо — хм, можем само да гадаем. Може би е обикновена отмъстителното. А може да е направено, с цел да се прикрие самоличността на жената.
Поаро се намръщи и каза:
— Но това не прикрива нейната самоличност.
— Така е, и то не само защото притежаваме доста добро описание на облеклото на мис Сейнсбъри Сийл при нейното изчезване, но и защото чантичката й, в която фактически се намира само едно старо писмо, адресирано до нейния хотел на Ръсъл Скуеър, също е напъхана в сандъка.
Поаро се сепна и попита:
— Но това… това е лишено от всякакъв смисъл!
— Определено. Според мен това е станало неволно.
— Да, навярно… неволно. Но…
Той се изправи.
— Огледахте ли апартамента?
— Доста щателно. Няма нищо, което да ни е от полза. — Бих искал да видя спалнята на мисис Чапмън.
— Елате тогава.
В спалнята нямаше следи от трескаво напускане. Беше чиста и подредена. Леглото не беше използвано, макар че бе приготвено за лягане. Всичко беше покрито с дебел слой прах.
Джап каза:
— Липсват отпечатъци от пръсти, доколкото можем да видим. Има някакви по кухненските принадлежности, но предполагам, че ще се окажат на прислужницата.
— Което значи, че мястото е било избърсано много внимателно след убийството?
— Да.
Погледът на Поаро бавно се плъзгаше по стаята. И тя, подобно на всекидневната, бе обзаведена в модерен стил… и мебелирана, помисли си той, от човек с умерени доходи. Предметите бяха скъпи, но не свръхскъпи. Бяха представителни, но не първокласни. Цветовата гама бе към розово. Погледна във вградения в стената гардероб и попила дрехите — елегантни, но отново не първокачествени. Погледът му падна върху обувките — бяха главно от популярния в момента тип сандали, някои имаха удебелени подметки от корк. Той пое в ръката си една от тях, установи факта, че мисис Чапмън е носила номер 5 и отново я постави долу. В един друг шкаф той откри наблъскани кожени дрехи.
Джап рече:
— Извадени са от сандъка.
Поаро кимна.
Той взе едно палто от сива катерица и отбеляза с възхищение:
— Прекрасни кожи.
Премина в банята.
Тя приличаше на изложба на козметика. Поаро я разгледа с интерес. Пудра, руж, бързо попиващ крем, мляко за кожа, две шишета боя за коса.
Джап каза:
— Не е някоя от естествените платиненоруси хубавици, доколкото разбирам.
Поаро продума:
— На четиридесет, mon ami, косите на повечето жени са започнали да посивяват, но мисис Чапмън явно не е била от тези, които отстъпват пред природата.
— Сега тя вероятно се е къносала за разнообразие.
— Интересно.
Джап попита:
— Нещо ви притеснява, Поаро. Какво е то?
Поаро каза:
— Да, разбира се, че ме притеснява. Твърде сериозно ме притеснява. За мен тук има някакъв неразрешим проблем.
Той решително се отправи отново към килера.
Хвана обувката върху крака на мъртвата. Беше стегната и се събуваше трудно.
Той проучи токата. Беше несръчно зашита на ръка.
Еркюл Поаро въздъхна и рече:
— Така е, като и предполагах!
Джап попита с любопитство:
— Какво се опитвате да направите — да усложните нещата ли?
— Точно така.
Джап каза:
— Най-обикновена лачена обувка с катарама. Какво лошо има в това?
Еркюл Поаро отвърна:
— Нищо, абсолютно нищо. Но въпреки това… не разбирам.
III.
Като най-близка приятелка на мисис Чапмън сред обитателите на кооперацията на Кинг Леополд, портиерът посочи мисис Мъртън от номер 82.
Ето защо следващото посещение на Джап и Поаро бе там.
Мисис Мъртън беше бъбрива дама с бляскави черни очи и сложна прическа.