След като бе дала цялата информация, мис Морли каза:
— Значи сте открили онази жена, която беше пациентка на Хенри — мис Сейнсбъри Сийл? Тя също била убита.
Това „също“ прозвуча малко предизвикателно — бе я произнесла доста натъртено.
Поаро попита:
— Брат ви никога ли не е споменавал името на мис Сейнсбъри Сийл пред вас?
— Не, не си спомням да го е правил. Той би ми казал, ако има някой особено тежък случай или ако някой от пациентите му е казал нещо забавно, би ми го предал, но обикновено не говорехме много за работата му. Той бе щастлив да забрави за нея след свършването на деня. А понякога беше страшно изморен.
— Спомняте ли си да сте чували за някоя си мисис Чапмън сред пациентките му?
— Чапмън? Не, не мисля. Всъщност по всички тези въпроси най-добре може да ви помогне мис Невил.
— Нетърпелив съм да вляза във връзка с нея. Къде е тя сега?
— Тя получи работа при един зъболекар в Рамсгейт, струва ми се.
— Все още ли не се е омъжила за онзи млад мъж Франк Картър?
— Не. Дано никога не го направи. Този младеж не ми е симпатичен, мосю Поаро. Наистина не го харесвам — в него има нещо противно. Аз просто чувствам, че той е лишен от каквито и да било морални устои.
Поаро запита:
— Смятате ли, че е възможно той да е застрелял вашия брат?
Мис Морли бавно произнесе:
— Може би по-скоро чувствам, че той е способен на това — той има много неконтролируем нрав. Но всъщност мисля, че не е имал никакъв мотив, а и никаква възможност да го стори. Вижте, разбирам, ако Хенри бе успял да убеди Гладис да го изостави. Но тя най-предано държеше на него.
— А възможно ли е да е бил подкупен, как мислите?
— Подкупен? Да убие брат ми? Що за странна идея!
В този миг едно красиво, тъмнокосо момиче внесе чая. След като тя отново затвори вратата зад себе си, Поаро каза:
— Това момиче беше с вас в Лондон, нали?
— Агнес ли? Да, тя беше домашна прислужница. Освободих готвачката — тя и без това не искаше да дойде в провинцията — и сега Агнес върши всичко за мен. От нея ще излезе тиха и прекрасна малка готвачка.
Поаро кимна.
Той бе много изчерпателно запознат с домашната уредба на улица Куин Шарлот 58. Бе я проучил щателно по време на трагедията. Мистър Морли и сестра му заемаха двата горни етажа на къщата като мезонет. Сутеренът бе напълно затворен, с изключение на един малък коридор, който извеждаше в задния двор. Там имаше асансьорна клетка, снабдена с домофон, чрез която търговските доставки се качваха горе. Така че единствен вход за къщата бе предната врата, за чисто отваряне отговаряше Алфред. Това бе дало основание на полицаите да са сигурни, че никакъв външен човек не е могъл да влезе в къщата онази сутрин.
И готвачката, и прислужницата бяха работили при семейство Морли от години и имаха добри репутации. Ето защо, макар и теоретически да бе възможно някоя от тях да е слязла на втория етаж и да е застреляла господаря си, този вариант въобще не бе взет предвид сериозно. Никоя от тях не бе неестествено разтревожена или смутена при разпита и несъмнено не съществуваше никаква вероятна причина за търсене на връзка между тях и неговата смърт.
Но ето че на излизане, докато подаваше на Поаро шапката и бастуна му, Агнес необичайно нервно и припряно го попита:
— Дали… дали някой не знае нещо повече за смъртта на господаря, сър?
Поаро се обърна и я погледна.
— Нищо ново не е излязло наяве.
— Все още ли са съвсем сигурни, че той се е самоубил, загдето е направил грешка с онова лекарство?
— Да. Защо питате?
Агнес пооправи диплите на престилката си и обърна лице настрани. После смотолеви:
— Ами… господарката не мисли така.
— И вие може би сте съгласна с нея?
— Аз ли? О не, аз не знам нищо, сър. Аз просто… аз просто исках да съм сигурна.
Поаро каза с най-деликатния си тон:
— Може би вие ще бъдете спокойна, ако разберете без всякакво съмнение, че това е било самоубийство!
— О, да, сър — съгласи се бързо Агнес. — Наистина е така.
— А може би имате някаква особена причина за това?
Нейният изплашен поглед срещна неговия. Тя отстъпи крачка назад.
— Аз… аз не знам нищо за това, сър. Аз наистина просто попитах.