„Но защо попита тя?“ — питаше се на свой ред Поаро, докато вървеше по пътеката към вратата.
Беше сигурен, че има отговор на този въпрос. Но засега не можеше да го отгатне.
Все пак той чувстваше, че е направил крачка напред.
VI.
Когато се завърна у дома, Поаро с изненада откри един неочакван посетител.
Над облегалката на креслото се показа плешива глава и ниската, спретната фигура на мистър Барнс се изправи на крака.
Очите му проблясваха както обикновено, докато той поднесе кратко и сбито извинение.
Обясни, че дошъл, за да върне визитата на мосю Еркюл Поаро.
Поаро даде вид, че се радва на срещата.
Джордж получи указания да донесе малко кафе, освен ако гостът не предпочиташе чай или уиски със сода.
— Кафе за мен — каза мистър Барне. — Надявам се, че вашият прислужник може да го приготвя добре. Повечето английски прислужници не могат.
След няколкото учтиви реплики мистър Барне се покашля и рече:
— Ще бъда откровен с вас, мосю Поаро. Тук ме доведе чистото любопитство. Вие, надявам се, сте добре осведомен за развитието на този доста любопитен случай. Видях във вестниците, че изчезналата мис Сейнсбъри Сийл е била намерена. Че е било проведено следствие и отложено за събиране на повече сведения. Като причина за смъртта била посочена свръхдоза мединал.
— Това е съвсем вярно — каза Поаро.
Настъпи мълчание и Поаро попита:
— Чували ли сте някога за Албърт Чапмън, мистър Барне?
— Аха, съпругът на дамата, в чийто апартамент е настъпила смъртта на мис Сейнсбъри Сийл? Доста неуловима личност, както изглежда.
— Но едва ли несъществуваща?
— О, не — заяви мистър Барне. — Той съществува. Съществува, или поне съществуваше. Бях чул, че е починал. Но човек не бива да се доверява на тези слухове.
— Кой бе той, мистър Барнс?
— Не ми се вярва да го кажат на следствието. Ще го скрият, ако могат. Ще извадят наяве версията за търговския пътник на оръжейна фирма.
— Значи той е бил от Сикрет Сървис?
— Разбира се. Но не е трябвало да казва това на жена си… въобще не е трябвало. Всъщност той изобщо не би следвало да остане в службата след женитбата си. Това обикновено не се допуска — поне с истинските скрити покрити хора.
— А Албърт Чапмън е бил такъв?
— Да. Беше известен като ОХ 912. Много рядко се използват имена. Не, нямам предвид, че ОХ 912 е бил кой знае колко важен, или нещо такова. Но беше полезен, защото бе твърде незначителен човечец — от хората с трудно запомнящи се лица. Доста го използваха като куриер из Европа. Знаете за какво става дума. Едно натруфено писмо се изпраща чрез нашия посланик в Руритания, а едно неофициално копие, съдържащо мръсотията — по QX 912, иначе казано — по мистър Чапмън.
— Значи е знаел доста важни сведения?
— Вероятно не е знаел нищо — бодро отвърна мистър Барнс. — Работата му се състоеше в това да прескача от влак на влак, по кораби и самолети, и да може винаги да даде разумно обяснение защо и къде отива!
— И сте чули, че е мъртъв?
— Така чух — каза мистър Барнс. — Но човек не трябва да вярва на всичко, което чува. Аз никога не вярвам.
Гледайки замислено мистър Барнс, Поаро попита:
— Какво, мислите, е станало с жена му?
— Нямам представа — отвърна мистър Барнс. — А вие?
Поаро каза:
— Аз имам една идея… — и спря. След малко изрече бавно: — Всичко е много объркващо.
Мистър Барнс съчувствено продума:
— Нещо конкретно ли ви тревожи?
Еркюл Поаро каза съвсем бавно:
— Да. Това, което видях със собствените си очи…
VII.
Джап влезе във всекидневната на Поаро и се тръшна в едно кресло с думите:
— Кой дявол ви накара да помислите за това?
— Добри ми Джап, не разбирам за какво говорите?
Джап попита натъртено:
— Откъде ви хрумна, че трупът не е на мис Сейнсбъри Сийл?
Поаро изглеждаше разтревожен. Той рече:
— Притесни ме лицето. Защо ще обезобразяват лицето на мъртва жена?
Джап каза:
— О, как ми се иска старият Морли да може да види отнякъде всичко това. Знаете ли, възможно е просто да са го отстранили умишлено — за да не може да свидетелства.