— Какво казахте?
— Просто възкликнах от раздразнение, mon ami.
— О, така ли! Помислих, че сте настинали. А си заслужава да се ядосвате! Аз бих употребил и по-силна дума. Мисълта, че тази дама ще се отърве, ме изкарва от кожата ми.
Поаро каза съвсем меко:
— Тя няма да се отърве.
— Не виждате ли, ръцете ни са завързани!
— Вашите може да са, но моите — не!
— Добрият стар Поаро! Значи продължавате нататък?
— Mais oui — до смърт.
— Е, дано да не е до вашата смърт, стари приятелю! Ако тази работа продължава в същия дух, някой може и да ви изпрати по пощата отровна тарантула!
Докато закачаше слушалката, Поаро си каза:
— Но защо изрекох тази мелодраматична фраза — „до смърт“? Пълен абсурд!
III.
Писмото пристигна с вечерната поща. Бе изцяло написано на машина, с изключение на подписа. То гласеше:
Уважаеми мосю Поаро,
Ще Ви бъда много задължен, ако ме посетите по някое време утре. Възможно е да Ви възложа нещо. Предлагам дванадесет и половина в моя дом в Челси. Ако този час е неудобен, бих Ви помолил да се обадите и да уговорите друг със секретаря ми. Моля за извинение, че Ви притеснявам с толкова кратък срок.
Поаро изглади писмото и го прочете още веднъж. В този момент телефонът иззвъня.
Понякога Еркюл Поаро си позволяваше удоволствието да се старае да отгатне какъв разговор му предстои след телефонния звън.
Ето защо той бе напълно сигурен от самото начало, че разговорът ще бъде важен. Това не беше грешка, не беше и някой от неговите приятели.
Стана, вдигна слушалката и произнесе с учтивия си чуждестранен акцент:
— Ало?
Един безличен глас каза:
— Кой номер сте, моля?
— Тук е Уайтхол 7272.
Настъпи моментна пауза, прещракване, а после се обади женски глас:
— Мосю Поаро?
— Да.
— Мосю Еркюл Поаро?
— Да.
— Мосю Поаро, вие или сте получили, или ще получите едно писмо.
— Кой се обажда?
— Не е необходимо да знаете.
— Чудесно. С вечерната поща, мадам, аз получих осем писма и три сметки.
— Значи знаете кое точно имам предвид. Ще бъде разумно от ваша страна, мосю Поаро, да откажете поръчката, която ви предлагат.
— Такова решение мога да взема само аз, мадам.
Гласът студено каза:
— Предупреждавам ви, мосю Поаро. Вашето вмешателство повече няма да бъде търпяно. Стойте настрана от тази работа!
— А ако откажа?
— Тогава ще предприемем някои стъпки, за да сме сигурни, че вашето вмешателство няма повече да ни пречи…
— Това е заплаха, мадам!
— Просто ви молим да проявите разум… За ваше собствено добро е.
— Много сте великодушна!
— Не можете да промените хода на нещата и всичко вече е подредено. Така че стойте настрана от нещата, които не ви засягат! Разбирате ли?
— О, да, разбирам. Но според мен смъртта на мистър Морли ме засяга.
Женският глас каза остро:
— Смъртта на Морли беше просто случайност. Той се намеси в плановете ни.
— Той бе човешко същество, което умря, преди да му е дошло времето, мадам.
— Той беше без значение.
Гласът на Поаро прозвуча заплашително и той много тихо каза:
— Тук грешите…
— Грешката си беше негова. Той отказа да прояви разум.
— Аз също отказвам.
— Значи сте глупак.
От другия край на линията се чу щракване на затворена слушалка.
Поаро каза: „Ало?“, а след това затвори на свой ред.
Не си даде труда да позвъни в централата за проследяване на разговора. Бе напълно сигурен, че обаждането е било направено от уличен телефон.
Това, което го озадачаваше и измъчваше, бе мисълта, че и преди бе чувал този глас някъде. Той претършува паметта си, опитвайки се да възстанови неуловимия спомен. Можеше ли да бъде мис Сейнсбъри Сийл?
Доколкото си спомняше, гласът на Мабел Сейнсбъри Сийл бе писклив, доста превзет и с твърде пресилена интонация. Този глас въобще не беше такъв… и все пак това би могла да бъде мис Сейнсбъри Сийл с преправен глас. В края на краищата, на времето тя е била актриса. Вероятно умееше да променя гласа си. Всъщност, доколкото можеше да си спомни, гласът не се различаваше по тембър от нейния.