Мисис Оливера продължи да дрънка. Поаро си помисли, че тя прилича на кокошка. Тлъста кокошка! Продължавайки да кудкудяка, тя величествено последва бюста си по посока на вратата.
— … И ако сте съвсем сигурен, че ще бъдем сами този уикенд…
Мистър Селби се покашля.
— Хм… Мосю Поаро също ще дойде с нас за уикенда.
Мисис Оливера се спря. Тя се обърна и огледа Поаро с видима неприязън.
— Наистина ли?
— Мистър Блънт бе така любезен да ме покани — каза Поаро.
— Хм, питам се защо ли го е направил. Много странно от страна на Алистър. Моля да ме извините, мосю Поаро, но мистър Блънт изрично сподели с мен, че би искал да прекараме един спокоен, семеен уикенд!
Селби твърдо се намеси:
— Мистър Блънт много държи мосю Поаро да бъде с нас.
— Нима? Нищо не е споменавал пред мен.
Вратата се отвори и от нея се показа Джейн. Тя припряно каза:
— Няма ли да идваш, мамо? Имаме уговорка за обяд в един и петнадесет!
— Идвам, Джейн, не бъди нетърпелива.
— Тогава размърдай се, за Бога… Здравейте, мосю Поаро.
Тя внезапно замря и цялата й сприхавост сякаш застина, а погледът й стана войнствен.
Мисис Оливера изрече с хладен тон:
— Мосю Поаро ще идва в Ексшъм за празниците.
— О… разбирам.
Джейн Оливера отстъпи, за да пропусне майка си.
Преди да я последва, тя отново се обърна назад.
— Мосю Поаро!
Тонът й бе заповеднически.
Поаро прекоси стаята и се приближи до нея.
Тя тихо каза:
— Ще идвате в Ексшъм? Защо?
Поаро сви рамене и каза:
— Това е някаква прищявка на чичо ви.
Джейн рече:
— Но той не може да знае… Той не може… Кога ви покани? О, не е необходимо…
— Джейн!
Майка й я викаше от вестибюла.
Джейн прошепна разтревожено:
— Стойте настрана. Моля ви, не идвайте.
Тя отмина. До ушите на Поаро достигна шум от препирня. Чу пискливия, оплакващ се, кудкудякащ глас на мисис Оливера да казва:
— Наистина няма повече да търпя твоите грубости, Джейн… Ще предприема стъпки срещу твоето вмешателство…
Секретарят каза:
— Значи в шест без нещо, мосю Поаро?
Поаро механично кимна в знак на съгласие. Имаше вид на човек, който е видял призрак. Само че не бе шокиран от нещо видяно, а от това, което бяха чули ушите му.
Две от изреченията, които нахлуха през отворения прозорец, бяха почти същите, които той чу по телефона предната вечер и разбра защо гласът му се бе сторил познат…
Излизайки навън, той поклати глава в недоумение.
Мисис Оливера?
Но това беше невъзможно! Мисис Оливера не би могла да бъде на телефона!
Тази празноглава светска жена — егоистична, безмозъчна, алчна, самовлюбена? Как я беше определил сам той преди малко?
„Тази тлъста кокошка? Просто е нелепо“ — каза си Еркюл Поаро.
Той реши, че ушите му са го подвели. И все пак…
VI.
„Ролсът“ взе Поаро точно в шест без нещо.
Единствените пътници в него бяха Алистър Блънт и неговият секретар. Мисис Оливера и Джейн изглежда бяха тръгнали по-рано с друга кола.
По пътя не се случи нищо. Блънт поговори малко, главно за градината си и за някаква скорошна градинарска изложба.
Поаро го поздрави, че е избягнал смъртта, на което Блънт възрази с думите:
— А, това ли? Не мисля, че онзи човек целеше точно мен. Във всеки случай бедното момче като че ли не знаеше как се стреля! Още един от онези пощръклели студенти! Всъщност те не са толкова лоши, само че ги подстрекават и те си въобразяват, че един изстрел срещу министър-председателя ще промени хода на историята. Това наистина е покъртително!
— Но срещу вас е имало и други атентати, нали?
— Звучи твърде мелодраматично — каза Блънт с лека усмивка. — Неотдавна някой ми изпрати по пощата бомба, но не беше особено сполучлива. Нали знаете, от онези приятелчета, които искат да поемат управлението на света… Как смятат, че ще могат да го променят, след като не могат да направят една бомба като хората? — Той поклати глава. — Все едно и също — дългокоси, парцаливи идеалисти, без капчица практически познания в главите. Аз не съм кой знае какъв умник, но поне мога да чета, да пиша и да смятам. Разбирате ли какво искам да кажа?