— Струва ми се, че да, но пояснете още малко.
— Когато чета нещо, написано на прост език, аз мога да разбера значението му. Не става дума за непонятни неща като формули или философия — имам предвид обикновения делови език — а повечето хора не могат! Ако трябва да напиша нещо, мога да напиша това, което искам — забелязал съм, че твърде много хора не умеят и това! И, както ви казах, мога да правя прости сметки. Ако Джоунс има осем банана, а Браун му вземе десет, колко ще останат за Джоунс? Повечето хора предпочитат да се преструват, че такава задача има прост отговор. Те не биха признали, че първо — Браун не може да направи това, и второ — че отговорът няма да се получи в положителни банани!
— Те предпочитат отговорът да съдържа някакъв трик?
— Точно така. И политиците са същите. Но аз винаги съм настоявал за трезво мислене. Защото, знаете ли, в крайна сметка то излиза победител! — Той допълни с леко смутен смях: — Но аз не трябва да говоря за работа. Лош навик. Освен това обичам да оставям деловите грижи зад гърба си, когато напускам Лондон. Мосю Поаро, с нетърпение очаквах да чуя някои от вашите приключения. Знаете ли, чел съм множество криминални и детективски романи. Смятате ли, че част от тях се доближават до реалния живот?
През останалото време от пътуването разговорът се въртеше около по-интересните случаи на Еркюл Поаро. Алистър Блънт се оказа по-ненаситен за подробности от някой невръстен хлапак.
Тази приятна атмосфера се охлади при пристигането им в Ексшъм, където, иззад масивния бюст на мисис Оливера, лъхаше смразяващо неодобрение. Тя, доколкото бе възможно, пренебрегваше Поаро, като се обръщаше единствено към своя домакин и към мистър Селби.
Последният въведе Поаро в стаята му.
Къщата беше очарователна, не много голяма и обзаведена със същия добър вкус, който Поаро бе забелязал в Лондон. Всичко беше скъпо, но семпло. Огромното богатство на собственика личеше само от лекотата, с която бе постигната тази видима простота. Обслужването беше превъзходно — кухнята бе английска, а не континентална; подборът на вината буквално трогна Поаро. Имаше прекрасен бульон, морски език на скара, агнешко филе с пресен грах и ягоди със сметана.
Поаро бе така отдаден на тези човешки радости, че едва забелязваше неизменното студено отношение на мисис Оливера и безцеремонната грубост на дъщеря й. По неизвестни причини Джейн го удостояваше с откровена враждебност. Към края на вечерята Поаро смътно се запита защо ли бе така.
Блънт огледа масата и с кротко любопитство попита:
— Хелън не е с нас на вечеря?
Устните на Джулия Оливера се изпънаха в права линия. Тя каза:
— Струва ми се, че скъпата Хелън се преумори в градината. Предположих, че ще е много по-добре за нея да отиде да си легне, отколкото да си прави труда да се облича за вечеря. Тя напълно се съгласи с мен.
— О, разбирам. — Блънт изглеждаше разсеян и малко изненадан. — Смятах, че това й предлага малко разнообразие през уикендите.
— Хелън е толкова простодушна. Тя обича да си ляга рано — твърдо изрече мисис Оливера.
Докато придружаваше дамите в гостната стая, оставяйки Блънт за няколко минути да поговори насаме със секретаря си, Поаро чу Джейн Оливера да казва на майка си:
— Чичо Алистър не хареса хладния начин, по който си отпратила Хелън Монтресър, мамо.
— Глупости — енергично отвърна мисис Оливера. — Алистър е прекалено добросърдечен. Бедни роднини — това мога да го разбера. Решил е да я остави да живее в пристройката безплатно — това добре, но да си мисли, че тя трябва да вечеря в дома му всеки уикенд, е просто абсурдно! Тя е само втора братовчедка или нещо подобно. Не смятам, че трябва да му се натрапва!
— Мисля, че тя е горда посвоему — рече Джейн. — Върши ужасно много работа в градината.
— Това показва силен дух — каза доволно мисис Оливера. — Шотландците са много независими и затова ги уважават.
Тя се настани удобно на канапето и, продължавайки да не обръща никакво внимание на Поаро, добави:
— Би ли ми донесла списанието Лоу Даун Ривю, скъпа. Имало нещо за Луи Ван Скайлер и нейния екскурзовод мароканец.
На вратата се появи Алистър Блънт и каза:
— Бихте ли дошли в стаята ми, мосю Поаро?
Личната стая на Алистър Блънт представляваше ниско, дълго помещение, чиито прозорци гледаха към градината. Беше удобна, с дълбоки кресла и канапенца, при това приятно разхвърляна, което определено й предаваше обитаем вид.