— И какво каза или направи той?
— Просто зададе някакъв въпрос на Морли и отново излезе. Струва ми се, че Морли беше доста лаконичен с него. Той остана не повече от минута-две.
— И няма нищо друго, за което да си спомняте?
— Не. Той си беше съвсем нормален.
Поаро замислено каза:
— На мен също ми се видя съвсем нормален.
Настъпи дълга пауза. След това Поаро продума:
— Случайно не си ли спомняте, мосю, за един младеж, който онази сутрин беше долу в чакалнята заедно с вас?
Алистър Блънт се намръщи.
— Момент да помисля… да, имаше един младеж — беше твърде неспокоен. Но не съм му обърнал особено внимание. Защо?
— Бихте ли го познали, ако го срещнете отново?
— Аз едва го погледнах.
— Той не направи ли някакъв опит да завърже разговор с вас?
— Не.
Блънт го погледна с искрено любопитство.
— За какво става дума? Кой е този младеж?
— Името му е Хауърд Рейкс.
Поаро внимателно следеше за евентуална реакция, но такава не последва.
— Предполага ли се, че трябва да знам името му? Да не би да съм го срещал другаде?
— Не мисля, че сте го срещали. Той е приятел на племенницата ви, мис Оливера.
— Аха, някой от приятелите на Джейн.
— Доколкото знам, майка й не одобрява тази дружба.
Алистър Блънт разсеяно каза:
— Предполагам, че Джейн не е особено разтревожена от това.
— Майка й е взела връзката им толкова присърце, че, доколкото знам, е довела тук дъщеря си от Щатите само за да я отдели от този младеж.
— О! — По лицето на Блънт се изписа разбиране. — Значи това е момчето, така ли?
— Аха. Сега стана ли ви по-интересно?
— Доколкото ми е известно, младежът е ужасно неподходящ във всяко едно отношение. Бил е замесен в подривни дейности.
— Разбрах от мис Оливера, че въпросната сутрин той си е записал час при мистър Морли с единствената цел да се срещне с вас.
— За да се опита да спечели моето одобрение ли?
— Хм, не. Доколкото разбрах, идеята е била той да бъде склонен да одобри вас.
— Що за безочие!
Поаро прикри усмивката си.
— Изглежда вие олицетворявате всичко онова, което той не одобрява.
— Той, във всеки случаи, е от онези млади хора, които аз не одобрявам! Прекарва си времето в безделие и празни приказки, вместо да се захване с някоя свястна работа!
За момент Поаро остана безмълвен, а след това каза:
— Ще ми простите ли, ако ви задам един твърде неудобен въпрос?
— Казвайте.
— Как сте се разпоредили в завещанието си?
Блънт го погледна и остро попита:
— Защо ви интересува това?
— Защото е възможно да се окаже — той сви рамене, — че има някакво отношение към случая.
— Глупости!
— Може би да, а може би не.
Алистър Блънт хладно рече:
— Струва ми се, че прекомерно драматизирате, мосю Поаро. Никой не се е опитвал да ме убива или нещо подобно.
— Ами бомбата на масата ви за закуска? Ами изстрела на улицата?
— О, това ли! Всеки човек, който има вземане-даване със световните финанси, до голяма степен рискува да си навлече вниманието на някой ненормален фанатик!
— Възможно е в този случай да се окаже някой, който не е фанатик и не е ненормален.
Блънт го изгледа.
— Накъде биете?
— Казано с прости думи, искам да знам кой ще се облагодетелства от вашата смърт?
Блънт се усмихна.
— Главно болницата „Св. Едуард“, Раковата болница и Кралският институт по слепотата.
— Ха!
— Оставил съм и известна сума на племенницата си, мисис Джулия Оливера; същата сума, но под попечителство, на дъщеря й Джейн Оливера, а също така и цялостно обезпечаване на единствената ми жива роднина, моята втора братовчедка Хелън Монтресър, която така тъжно бе изоставена и която настаних в пристройката тук, в имението.
Той замълча за миг, а после каза:
— Това е строго поверително, мосю Поаро.
— Естествено, мосю, естествено.
Алистър Блънт саркастично добави:
— Вие, надявам се, не предполагате, мосю Поаро, че Джулия или Джейн Оливера, или братовчедка ми Хелън Монтресър възнамеряват да ме убият заради парите ми?