— Аз не предполагам нищо — абсолютно нищо.
Лекото раздразнение на Блънт се стопи. Той каза:
— Значи ще се заемете с тази моя поръчка?
— Да открия мис Сейнсбъри Сийл? Да, ще се заема.
Алистър Блънт сърдечно каза:
— Благодаря ви.
VII
Излизайки от стаята, Поаро едва не се сблъска пред вратата с една стройна фигура.
Той рече:
— Моля да ме извините, мадмоазел.
Джейн Оливера отстъпи леко назад и каза:
— Знаете ли какво си мисля за вас, мосю Поаро?
— Eh bien… мадмоазел…
Тя не му остави време да довърши. Всъщност въпросът й беше чисто реторичен. Той означаваше само, че Джейн Оливера щеше да си отговори сама.
— Вие сте просто един шпионин! Жалък, низък шпионин, който си вре носа навсякъде и създава само проблеми!
— Уверявам ви, мадмоазел…
— Знам какво търсите! И знам какви лъжи разправяте! Защо не си го признаете направо? Мога да ви кажа само едно — вие няма да откриете нищо, абсолютно нищо. Няма нищо за откриване! И косъм няма да падне от главата на скъпоценния ми чичо. Той е в абсолютна безопасност. И винаги ще бъде. В безопасност, самодоволен, преуспяващ… и пълен с плоски морализаторски забележки. Той е просто един муден англичанин, без капка фантазия или въображение.
Тя замълча за миг, после нейният нежен, дълбок глас стана дрезгав и тя злъчно изрече:
— Отвращавам се от вас, противно буржоазно детективче!
Тя остави след себе си пърхане на скъпи драперии.
Еркюл Поаро стоеше с широко отворени очи, повдигнати вежди и замислено гладеше с ръка мустаците си.
Призна си, че епитетът „буржоазен“ добре му приляга. Възгледите му за живота открай време бяха буржоазни по своята същност. Но употребата на този епитет от изключително елегантно облечената Джейн Оливера му даде, както сам той си даде сметка, храна за много нови размисли.
Все още замислен, той стигна до гостната стая.
Мисис Оливера редеше пасианс.
Тя вдигна очи при влизането на Поаро и го проучи със студения поглед, с който би удостоила някоя хлебарка, докато разсеяно произнасяше:
— Черен поп върху червена дама.
Смразен, Поаро се оттегли и тъжно си помисли: „Уви, изглежда никой не ме обича!“
Той прекрачи през френския прозорец в градината.
Вечерта беше очарователна и въздухът ухаеше на нощна гора. Поаро щастливо вдъхна и закрачи по алеята между две цветни лехи.
Зави зад ъгъла и видя как две едва различими в мрака фигури се отблъснаха една от друга.
Изглежда бе обезпокоил двама влюбени.
Поаро бързо зави и се върна обратно.
Явно дори навън присъствието му бе нежелано.
Той мина край прозореца на Алистър Блънт и видя, че Алистър Блънт диктува нещо на мистър Селби.
Очевидно за Еркюл Поаро имаше едно-единствено място.
Той се качи в стаята си.
Прекара известно време в размисъл над някои чудновати страни на ситуацията.
Дали не се заблуждаваше, че гласът по телефона принадлежи на мисис Оливера? Идеята определено беше абсурдна!
Спомни си мелодраматичните откровения на скромния и дребничък мистър Барнс. Замисли се за загадъчните местонахождения на мистър Q. Х. 912, респективно Албърт Чапмън. С тръпка на раздразнение си припомни разтревожения поглед на прислужницата Агнес…
Винаги ставаше така — хората все криеха по нещо! Обикновено съвсем маловажни неща, но без тях се губеше вярната посока.
А в момента посоката бе всичко друго, но не и вярна!
И най-непонятното препятствие по пътя на чистия разум и методичния напредък бе това, което той окачестви в себе си като „противоречивата и невъзможна загадка на мис Сейнсбъри Сийл“. Защото ако регистрираните от Поаро факти бяха верни, то в тях нямаше никаква логика!
Еркюл Поаро си каза с удивление:
„Възможно ли е да остарявам?“
Единайсет, дванайсет, мъже пръстта отъпкват
I.
Еркюл Поаро се събуди рано след една определено тежка нощ и стана. Времето бе прекрасно и той тръгна по стъпките си от предишната вечер.