След изплакването мистър Морли критично се вгледа в устата на своя пациент.
— Е, струва ми се, че всичко е наред. Сега затворете, съвсем леко. Добре ли е? Не усещате пломбата въобще? Отворете отново, моля. Да, изглежда съвсем добре.
Масичката си отиде на предишното място, столът се завъртя настрани.
Еркюл Поаро слезе от него и отново се превърна в свободен човек.
— Е, довиждане, мосю Поаро. Надявам се, не сте открили някакви престъпници в дома ми?
Поаро каза с усмивка:
— Преди да вляза, всички ми приличаха на престъпници! Вероятно сега ще бъде различно!
— О, да, има огромна разлика между преди и след! А и ние, зъболекарите, вече не сме такива чудовища, каквито бяхме преди! Да повикам ли асансьора?
— Не, не. Ще сляза пеш.
Поаро излезе. Затваряйки вратата, той чу как зад гърба му потече водата.
Спусна се надолу по стълбите. Излизайки иззад последния завой, той видя англо-индийския полковник да напуска сградата. Почти симпатичен човек, помисли си Поаро. Вероятно прекрасен стрелец, повалил много тигри. Полезен човек — стълб на Империята.
Поаро влезе в чакалнята, за да си вземе шапката и бастуна, които бе оставил там. Изненада се, че притесненият млад мъж бе все още тук. Някакъв друг пациент четеше Фийлд.
Поаро заразглежда младежа от позиция на новопоявилата се доброжелателност. Той все още изглеждаше доста свиреп и сякаш наистина искаше да убие някого, но не беше истински убиец, помисли си добродушно Поаро. Несъмнено не след дълго този млад мъж ще подтичва надолу по стълбите, щастлив и усмихнат след отминалите мъчения, и няма да желае зло никому.
Момчето паж влезе и каза твърдо и отчетливо:
— Мистър Блънт.
Човекът до масата остави Фийлд и се изправи. Среден на ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб. Добре облечен, спокоен.
Той последва момчето навън.
Един от най-богатите и влиятелни хора в Англия, който също трябваше да ходи на зъболекар като всички, и който, без съмнение, изпитваше по този повод същите чувства като всички.
Докато тези мисли занимаваха ума му, Еркюл Поаро си взе шапката и бастуна и се отправи към вратата. Преди да излезе, той погледна назад и си помисли, че този млад човек трябва наистина да има много силен зъбобол.
Във вестибюла Поаро се спря пред огледалото, за да приглади мустаците си, които, в резултат от услугите на мистър Морли, бяха поизгубили формата си.
Тъкмо ги бе привел в удовлетворителен вид, когато асансьорът отново слезе и пажът изплува от дъното на вестибюла, фалшиво подсвирквайки си с уста. При вида на Поаро той внезапно млъкна и се приближи, за да му отвори входната врата.
Пред къщата току-що бе спряло такси, от което се протягаше един крак. Поаро разгледа крака с любезен интерес.
Хубаво коляно, чорап от доста добро качество. Кракът не бе никак лош. Но обувката не му хареса. Чисто нова лачена обувка с огромна, блестяща тока. Той поклати глава.
Никаква елегантност, съвсем провинциална история!
Дамата вече излизаше от таксито, когато другият й крак се закачи във вратата, токата на обувката се откъсна и с дрънчене падна върху паважа. Поаро се спусна към нея, вдигна я и я поднесе с галантен поклон.
Уви! По-скоро петдесет, отколкото четиридесет. Пенсне. Грозна жълто-сива коса, неподходящи дрехи, такова потискащо сурово зелено! Тя поблагодари, като изпусна пенснето, а след това и чантичката си.
По-скоро от учтивост, отколкото от галантност, Поаро й ги подаде.
Тя се качи по стълбите към номер 58 на улица Куин Шарлот, а Поаро прекъсна оплакванията на шофьора, ядосан от мизерния бакшиш.
— Свободен ли сте?
Шофьорът на таксито тъжно отвърна:
— Да, свободен съм.
— И аз съм свободен — рече Еркюл Поаро. — Свободен съм от грижи!