Тринайсет, четиринайсет, моми се ухажват
I.
— Мистър Райли, нали?
Младият ирландец трепна при звука на този глас зад себе си.
Той се обърна.
До него, пред гишето на Корабната компания, стоеше дребен човечец с огромни мустаци и яйцевидна глава.
— Може би не си спомняте кой съм?
— Несправедлив сте към себе си, мосю Поаро. Вие не сте от хората, които се забравят лесно.
Той се обърна и заговори със служителя зад гишето, който го чакаше.
Гласът иззад лакътя му продума:
— Заминавате в задгранична ваканция ли?
— Не е ваканция. А вие, мосю Поаро? Надявам се, че не обръщате гръб на тази страна?
— Понякога — рече Поаро — се връщам за кратко в моята родина, Белгия.
— Аз заминавам по-далече — каза Райли. — В Америка. — А после добави: — И въобще не мисля да се връщам.
— Със съжаление научавам това, мистър Райли. Значи изоставяте практиката си на улица Куин Шарлот?
— Ако бяхте казали, че тя изоставя мен, щяхте да сте по-близо до истината.
— Така ли? Това е много тъжно.
— Но не ме притеснява. Като си помисля за неплатените дългове, които ще оставя зад себе си, се чувствам щастлив.
Той се усмихна приветливо.
— Аз не съм човек, който ще се застреля заради парични проблеми. Зарежи ги зад себе си, казвам аз, и започни отново. Имам квалификация, и то не лоша, ако мога да твърдя това сам.
Поаро промълви:
— Онзи ден се видях с мис Морли.
— Надали е било много приятно! Не познавам жена с по-кисела физиономия. Често съм се питал как ли би изглеждала, ако се напие — но никой никога няма да узнае това.
Поаро каза:
— Съгласен ли сте със заключението на предварителното следствие за смъртта на вашия партньор?
— Не — категорично отвърна Райли.
— Значи не смятате, че той е направил грешка с инжекцията?
Райли отвърна:
— Ако Морли е сложил на този грък количеството, което твърдят, той трябва или да е бил пиян, или просто е искал да го убие. А аз никога не съм виждал Морли да пие.
— Значи според вас го е направил умишлено?
— Не бих го заявил категорично. Това е много сериозно обвинение. Откровено казано, не ми се вярва.
— Трябва да има някакво обяснение.
— Наистина трябва да има… но аз все още не съм достигнал до него.
Поаро каза:
— Всъщност кога за последен път видяхте Морли жив?
— Чакайте да си помисля. Доста късно ми задавате този въпрос. Трябва да е било предната вечер — към седем без петнадесет.
— Не сте ли се срещали с него в самия ден на убийството? Райли поклати глава.
— Сигурен ли сте?
— О, не мога да се закълна. Но не си спомням…
— Не сте ли се качвали в кабинета му, примерно към единадесет и тридесет и пет, когато там е имало пациент?
— Тук сте прав. Качих се. Трябваше да го попитам нещо във връзка с едни инструменти, които щях да поръчвам. Очаквах да ми се обадят за тях. Но тъй като бях там само за минутка, това е убегнало от паметта ми. Тогава при него имаше пациент.
Поаро кимна и каза:
— Има още един въпрос, който винаги съм искал да ви задам, мистър Райли. Вашият пациент — мистър Рейкс — не е спазил уговорката и си е тръгнал. Какво правихте през този свободен половин час?
— Това, което винаги правя, когато имам свободно време — приготвих си едно питие. И, както ви казах, проведох един телефонен разговор и изтичах да видя Морли за секунда.
Поаро каза:
— Освен това, доколкото разбрах, вие не сте имали пациент от дванадесет и половина до един, след мистър Барне. Кога си тръгна той, между другото?
— О! Малко след дванадесет и половина.
— И какво направихте тогава?
— Същото както преди. Приготвих си още едно питие!
— И отново се качихте да видите Морли?
Мистър Райли се усмихна.
— Имате предвид дали не съм се качил, за да го застрелям? Вече отдавна ви казах, че не съм. Но за това имате единствено честната ми дума.
Поаро каза:
— Какво е вашето мнение за домашната прислужница Агнес?
Райли го погледна.
— Що за странен въпрос е това?
— И все пак бих искал да знам.