— Красотата е истина.
Боите на картината станаха по-ярки, отпърво толкова бавно, че приличаше на зрителна измама. След това започнаха да проблясват меко, достатъчно, за да се увери наблюдаващият, че не е илюзия, или че поне не е естествена илюзия. След това картината стана прозрачна, сякаш се беше превърнала в прозорец към съседна стая. Ако не се броеше, че стаята, която показваше се намираше на половин град оттук, макар да изглеждаше толкова реална, че да се пресегнеш и да я докоснеш.
Сега тази стая беше тъмна, но от открехнатата врата проникваше светлина и разкриваше полици с книги, ръба на някакъв акварел в рамка и мраморен бюст на Конт Монтес, изработен от Баржентер. Никола погледна часовника на своята стена. Беше късно и не очакваше да има някой. Отново изрече на древен риенски:
— Споменът е сън.
Сцената избледня и се разми в мрака, след което формира нов образ.
Художникът, нарисувал тази картина, бе разбрал само, че прави копие на Авен за дома на Никола. Беше повярвал, че особеното на използваните бои е единствено това, че като състав са идентични със смеските, използвани и от Авен, което бе абсолютно необходимо, за да се достигнат великолепните меки багри на оригинала. Това беше вярно, но смеските бяха забъркани от самия Арисилд Дамал, най-великият магьосник в Ил-Риен, а в рамката и платното бе заключена дори още повече магия.
Библиотеката се появи отново, този път на дневна светлина, с вдигнати пердета на прозорците и някаква прислужница, която почистваше камината. Образът се раздвижи и премина в други изображения на други слуги, влизащи и размотаващи се в стаята по различни поводи, но едно от изображенията бе на мъж, в когото Никола разпозна Батера, един от адвокатите на Монтес във Виен, който очевидно беше влязъл за да прибере от бюрото оставено за него писмо.
Изяществото на картината като магически уред се състоеше в това, че ако Монтес накараше някой магьосник да претърси къщата му за следи от магически шпионаж, както го беше правил два пъти досега, картината в библиотеката му би била разконспирирана като онова, което си беше — известно количество платно, бои и дървения. Цялата магия се съдържаше в нейното копие.
Монтес беше решил, че покупката на оригинала е една понятна само за двамата дебелашка шега, лицемерна услуга за семейството на човека, чието убийство беше причинил. Но дебелашките, понятни само за участниците в тях, шеги имаха особена склонност да се обръщат против авторите си.
Никола се изправи рязко, защото чу глас, който би познал винаги и навсякъде.
В момента картината показваше библиотеката през нощта, осветена от един единствен газеник. Никола изруга тихо. Беше твърде тъмно, за да различи какво показва часовникът на стената в библиотеката, така че не беше сигурен кога се е случило, освен че е било по някое време тази вечер. Конт Монтес седеше зад бюрото си, с лице наполовина потънало в сянка. Паметта на Никола допълни подробностите. Контът бе мъж на възраст, достатъчно стар за да бъде баща на Никола, с прошарена тъмна коса и красиво лице, което напоследък бързо се разплуваше благодарение на интензивния живот.
Адвокатът Батера стоеше пред бюрото с нервно присвити вежди. Всеки що-годе значим човек в Ил-Риен би поканил адвоката си да седне, но въпреки че Монтес бе мил и любезен с равните нему и висшестоящите и пред обществото проявяваше завидна любезност към по-низшестоящите, неговите слуги и служители ужасно се бояха от него насаме. Монтес изрече с напълно лишен от всякаква заплаха глас:
— Радвам се, че най-накрая успя. Търпението ми беше на път да се изчерпи.
Никола се намръщи. Навярно продължаваха започнат в хола разговор и поради това не очакваше да се сдобие с кой знае колко информация. Обаче ако Монтес убиеше Батера, наблюдението си струваше. Адвокатът прояви забележително самообладание и отвърна:
— Уверявам ви, милорд, че не оставих нищо на случайността.
— Надявам се да не грешиш.
Монтес изрече това кротко и едва ли не боязливо, което означаваше, както Никола бе научил след множество наблюдения, че всеки момент щеше да изригне в опасен изблик на ярост.
Когато преди време Никола поставяше основите на организацията си, се наложи да освободи Кюзар и Ламан и много други, чието съдействие му бе необходимо, от предишните им служебни задължения към един, който се смяташе за некоронования крал на криминалния контингент в пълния с паплач квартал Крайречен. Този индивид не прояви никаква охота да се откаже от техните услуги и всичко завърши с куршум, пуснат в челото му от Никола. Мъжът бе убиец-рецидивист, изнудвач, сводник и маниак на тема най-различни сексуални извращения, които биха потресли дори Рейнар, но като злодей, той бе аматьор от най-долен ранг, сравнен с Рив Монтес.