— Да, това нямаше нужда да ми го обясняваш., благодаря. — изрече язвително Никола, за да прикрие облекчението си.
Слугата се върна и отново застана мирно на подиума.
Макоб отново се обърна към окръжността. Очевидно я използваше като фокус и точка на застопоряване на силите, които призоваваше. Не направи никакво движение, но слугата се приближи сковано до тялото на мъртвия си компаньон, застъпи го с крак и измъкна ножа от гърдите му.
Тогава Никола осъзна кое го беше поразило, когато за последен път бе погледнал към Мадлин. Тя беше застанала с ръце пред себе си, сякаш притискаше сферата до гърдите си, за да я защити. Но ръцете й бяха празни.
Беше я дала на някого. Някой, който се беше приближил до подиума невидим, беше се промъкнал през бариерата на Макоб без да привлече вниманието му и в момента клечеше наблизо подпомаган от реликвата, сътворена от изгубеното могъщество на младините му. Никола никога през целия си живот не беше се чувствал по уверен в нещо.
Слаб шепот, почти като дихание изрече в ухото му:
— Когато те удари, падни все едно си прободен. Аз ще се погрижа за останалото.
Гласът на Арисилд. Никола прошепна също толкова тихо:
— Не.
Не получи отговор, но почувства как нещо минава покрай гърба му. Арисилд беше променил позицията си. Никола си пое дълбоко въздух. Последното нещо, което искаше, бе да стресне Арисилд, който в момента със сигурност се намираше в центъра на сложна мрежа от заклинания. Едно дръпване на нишка в неподходящия момент и цялата структура можеше да рухне, дори и с помощта на сферата. Прошепна:
— Ако искаш да се отървем от него, остави го да довърши заклинанието си.
Отново не получи отговор от Арисилд. На негово място щях да убия слугата на Макоб, както Макоб възнамеряваше да го стори преди на сцената услужливо да се появя аз и така да довърша вместо него заклинанието му, помисли Никола. Но все пак, по-добре, че не съм Арисилд.
Слугата се приближаваше към него с ножа в ръка и всичко изглежда щеше да свърши доста по-бързо, отколкото трябваше. Никола нямаше време да се стегне, нито за нещо друго, освен да се отдръпне максимално, когато ножът го прободе. Падна по гръб, ушите му писнаха и коремът му бе пронизан от разкъсваща болка.
Отгоре му се спусна талаз от мрак и почти веднага отстъпи място на ярка слънчева светлина. Намираше се в градината на къщата, където живееха, когато Едуар работеше в Лодун и седеше на една пейка до глициниите. До него седеше самият Едуар.
Никола се вгледа в очите на приемния си баща и за миг му се стори, че вижда същата отнесеност и целеустременост, така характерни за погледа на Макоб.
Едуар се усмихна, малко тъжно и каза:
— Двете страни на една и съща монета.
— Не, — каза Никола. Дори не искаше да мисли за това. — Ако виждаш капана няма вероятност да паднеш в него.
— А-а, — кимна Едуар. — Помни го.
Някъде отдалеч се чу писък, смесица от сподавена ярост и разкъсваща сърцето загуба.
— Направи го, — каза Никола на Едуар, макар в момента да не можеше да каже кое какво е направило.
Облак засенчи слънцето и светлината започна да помръква. Едуар се наведе напред и каза още нещо, но Никола не чу думите и зрението му се замъгли и…
Отвори очи. Действителността на пещерата, студена, воняща на смърт, с твърдия камък под гърба му, му подейства като удар. Главата му лежеше в скута на Мадлин и Арисилд се беше надвесил над него. Навсякъде имаше кръв и гръдният кош го болеше ужасно. Той си пое дъх и сякаш отново го пронизаха.
Арисилд клекна на пети.
— Така по-става, — каза жизнерадостно. — Макар че бе достатъчно наблизо, нали?
Бледото и изподрано лице на Мадлин бе цялото на петна от сълзи и мръсотия, а очите й огромни и зачервени от дима. Той каза:
— Мадлин?
Тя го подмести от скута си.
— Копеле! Идва ми да те убия.
Звучеше съвсем насериозно. След поредица опити Никола успя да се извърти и да седне.
— Моля, — каза. Гласът му беше дрезгав и той се изкашля. — Помогни ми да стана.
Наложи се помощта и на двамата, понеже Мадлин бе по-изтощена, отколкото изглеждаше, а Арисилд едва ли бе в по-добро състояние от самия Никола. Тялото на последния слуга на Макоб лежеше в локва от собствената си кръв, с прерязано гърло. Трябва да го беше сторил сам, под командата на Макоб, за да подсили мощта на заклинанието.
Щом се изправи, Никола се отправи към криптата, а Мадлин го последва. Тялото на Макоб лежеше на плочата, все още увито в остатъците от дрехите и покрова. Имаше вид на скорошен труп и плътта, макар и обезкръвена и донякъде съсухрена, бе останала незасегната от времето. Клепачите бяха повдигнати, разкривайки кристалите, които Крал Рожер бе втъкнал в черепа на Макоб.