Тя понечи да се дръпне от вратата, но спиритистът изрече гневно:
— Аз не съм обикновен медиум, ваше благородие. Онова, което предлагам, е по-задълбочен и по-продължителен по същността си контакт. Но, за да бъде осъществен, настоявам да ми дадете нещо от тялото на покойния. Кичур коса е най-обичайното.
Наистина некромантия, помисли Мадлин. На младини беше изучавала магьосничество, когато семейството й все още се надяваше, че ще прояви някакъв талант в тази област. Не беше отличничка, но в паметта й проблесна нещо по темата.
— Значи искате кичур коса и таксата си — изрече презрително Херцогинята.
— Разбира се — отвърна мъжът, но мисълта за таксата очевидно не го вълнуваше толкова.
— Лельо, това е абсурд. Отпрати го. — племенницата, отегчена и разочарована от субекта.
— Не — каза замислено Херцогинята.
Гласът й изведнъж се изпълни с интерес и тя изрече припряно:
— Ако направите това, което казвате… не виждам с какво ще навреди един опит…
Не бих разчитала на това, помисли си Мадлин, макар изобщо да не можеше да си обясни защо изпитва толкова тягостно усещане от идеята като цяло.
— Имам кичур коса от сина ми. Убиха го в Самбра, парската колония. Ако успеете да установите контакт с него…
— Синът ви, а не съпругът ви? — Спиритистът се ядоса.
— Щом ви плащам, какво значение има с кого искам да се свържа? — изненада се Херцогинята. — Ако съм доволна ще я удвоя; не съм стисната — добави.
— Но е по-уместно да се свържете първо със съпруга си, нали?
Интонацията трябваше да е умолителна, но не успя да скрие нетърпението му.
— Не желая никога повече да разговарям със съпруга си, нито жив, нито мъртъв, нито в каквото и да било междинно състояние — отсече Херцогинята — И не разбирам какво значение има това за вас, който…
— Достатъчно — каза мъжът, на свой ред разочарован. — Считайте предложението ми за оттеглено, ваше благородие. А последствията, за ваша грижа.
Мадлин чу отчетливо затръшването на вратата.
Изумената Херцогинята онемя за миг.
— Предполагам, никога няма да разбера какво беше това. Бонзар, увери се, че този човек ще бъде изведен от къщата.
— Да, милейди.
Лично аз щях да сторя много повече, помисли Мадлин. Щях да повикам магьосника си и щях да се уверя, че всичките ми пазители са на мястото си и действат, и щях да сложа под ключ останките на всичките си покойни родственици. Този човек беше луд, но искаше нещо. Но това не беше нейна грижа. Тя се дръпна от вратата и се върна в залата.
Сейфът беше отстъпил пред свещенодействията на Кюзар и наистина съдържаше близо шестдесет кюлчета злато, всяко с кралския герб на Бисра. Хората на Никола вече ги бяха опаковали в подготвените сандъци и когато Никола, Крак и Ламан се присъединиха към тях, вече се отправяха по обратния път в тунела под напътствията на Кюзар.
Никола им махна да продължават, пое със здравата си ръка едно от тежките кюлчета и разгледа отблизо герба. Херцогиня Мондоло търгуваше редовно с една от старите търговски фамилии на Бисра, отдавнашен враг на Ил-Риен откъм южната граница. Този факт не беше общоизвестен и за да остава такъв, Херцогинята не държеше златото си в Кралската Банка на Виен, където, както бе добре известно на Никола, се проникваше далеч по-трудно. Банката също така би очаквала гранддамата да плаща данъци, нещо, което аристократичната й натура не би понесла.
Майка Хебра се засуети около обгорената му ръка и го накара да я превърже с шала си. Ламан разправяше на останалите нещо от рода, че дори и в такава престижна част на града отходната канализация бъка от вампири.
— Какво мислиш за това? — попита Кюзар Никола, когато стигнаха до края на служебния тунел, който излизаше зад обществените конюшни срещу Двореца Мондоло на улица „Херцогска“.
Мъжете пренасяха златните кюлчета и ги редяха в тайника под пода на чакащата ги карета. Уличните гаменчета, играеха ролята на постови. Те работеха за Кюзар, следователно и за Никола, както работеше за тях и собственикът на конюшните.
— Не знам.
Никола изчака хората да свършат и чак тогава се заизкачва по витата метална стълба. Когато излезе от ходника, мразовитият въздух го удари в лицето, защипа раните му и го накара да стисне зъби. Конете неспокойно потропваха с копита на студа. Нощта беше тиха и му се струваха непривично шумни и приглушените гласове на хората му, и далечната музика откъм Двореца Мондоло, и звукът от допира на мекия метал в дърво, докато подреждаха златото в специалното отделение под пода на каретата.