— Ти ли си, татко? — попита момичето.
— А кой друг? — отвърна рязко бащата. — Какво си се разтреперала? Днес не съм пил много, защото без пари няма пиене, а щом няма работа, няма и пари. Дявол да го вземе, какво го е прихванало това момиче?
— Зле ми е, татко; много ми е зле — отвърна дъщерята и избухна в плач.
— Хм! — промърмори той като човек, принуден да признае някой неприятен факт, на който, стига да можеше, би предпочел да не обърне внимание. — Трябва да се оправиш някак, защото нямаме пари. Иди при енорийския доктор и го накарай да ти даде там някакво лекарство. За това му плащат, да го вземат дяволите. Какво си застанала на вратата? Отмести се да вляза вътре де!
— Татко — прошепна момичето, като затвори вратата зад гърба си и продължи да стои пред нея, — Уилям се върна.
— Кой? — попита мъжът уплашено.
— Тихо! — промълви момичето. — Уилям, нашият Уилям.
— И какво иска? — каза бащата, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Пари? Храна? Пиене? Сбъркал е адреса, ако търси нещо такова. Дай ми свещта, дай ми свещта, глупачке, няма да му сторя нищо лошо.
Той грабна свещта от ръката й и влезе в стаята.
Върху един стар сандък, подпрял глава с ръка и вперил поглед в догарящите съчки в бедното огнище, седеше мъж на около двадесет и две години. Беше зле облечен, със старо грубо сако и панталони. Когато бащата влезе, той скочи на крака.
— Залости вратата, Мери — каза младият мъж припряно. — Залости вратата. Ти като че ли не ме позна татко. Мина доста време, откакто ме прогони от къщи. Може и да си ме забравил.
— И какво търсиш тук по това време? — запита бащата, като седна на един стол от другата страна на огнището, — Какво търсиш сега тук?
— Убежище — отвърна синът. — Намирам се в беда — това е всичко. Ако ме хванат, със сигурност ще ме обесят. А ако не се скрия тук, ще ме заловят — и това е сигурно. Това е всичко.
— Значи, ти се занимаваш с грабежи и убийства, така ли? — каза бащата.
— Точно така — отвърна синът. — Това учудва ли те, татко? — Той погледна баща си право в очите, но последният не издържа и сведе поглед към пода.
— Къде са братята ти? — запита отново след дълго мълчание той.
— Там, където никога вече няма да те безпокоят. Джон замина за Америка, а Хенри е мъртъв.
— Мъртъв! — каза бащата и по него премина тръпка, която дори и той не можа да подтисне.
— Мъртъв — повтори младият мъж. — Умря в ръцете ми, един пазач на дивеч го застреля като куче. Направи крачка назад, аз го подкрепих, а кръвта му рукна по ръцете ми. Изтичаше бързо като вода. Беше слаб и от това му причерня, но той падна на колене в тревата и започна да се моли, ако майка е на небето, бог да чуе словата й за прошка на най-малкия й син. „Бях й любимецът, Уил — каза той, — и сега с радост си спомням, че когато тя умираше, аз коленичих пред смъртния й одър и поблагодарих на бога, задето ме беше надарил с толкова много обич към нея, че не сторих никога нищо, с което да я натъжа. О, Уил, защо бог трябваше да прибере нея, а не баща ни?“ Това бяха последните му думи, татко — каза младият мъж, — както искаш, така го разбирай. Ти беше пиян и го удари по лицето онази сутрин, когато избягахме от къщи. Това е всичко.
Дъщерята се разплака на глас, а бащата отпусна глава на коленете си и започна да се клати напред-назад.
— Ако ме заловят — продължи синът, — ще ме откарат обратно там и ще ме обесят заради убийството на пазача. Без твоя помощ, татко, те не биха могли да ме открият тук. От теб зависи — можеш да ме предадеш на закона, но ако не го сториш, ще остана тук, а после ще избягам извън страната.
Цели два дни тримата прекараха в бедната стая, без да излизат навън. На третата вечер обаче момичето се почувствува още по-зле, а и остатъците от храна, които имаха, се свършиха; някой трябваше непременно да излезе и понеже дъщерята беше прекалено отпаднала, късно вечерта тръгна бащата.
Той успя да се сдобие с лекарство за дъщеря си, а също и с дребни пари. На връщане към къщи подържа един кон, за което получи шест пенса, след което се отправи към дома с пари, достатъчни да задоволят най-острите им нужди за два-три дни. Пътят му минаваше покрай кръчмата. Той забави крачка, отмина я, върна се, спря се отново и накрая се вмъкна вътре. Двама мъже го наблюдаваха, но той не ги забеляза. Те се бяха отчаяли и почти отказали от търсенето, когато неговото колебание привлече вниманието им и щом той влезе в кръчмата, го последваха.
— Приятел, аз черпя — каза единият и му подаде пълна чаша.