Волфманът Хаапала обяви, че Ворлорн ще мине веднъж около Колелото на огъня, в широка и бавна хипербола, без изобщо да навлезе в същинската система, но пък ще се доближи достатъчно. Петдесет стандартни години слънчева светлина; после отново навън, в мрака на Предела, покрай Сетните звезди и навътре във Великото Черно море на междугалактическата пустош.
Трескави бяха онези столетия, когато Висок Кавалаан и другите външни светове вкусваха първата си гордост и бяха жадни да намерят място в разбитите истории на човечеството. И всички знаят какво се случи. Колелото на огъня винаги е било славата на външните светове, но безпланетна слава. До този момент.
Последва столетие на бури, докато Ворлорн се приближаваше към светлината: години на топене на лед, на вулканична активност и земетресения. Замръзналата атмосфера малко по малко оживя и страховити ветрове завиха като чудовищни младенци. Срещу всичко това външнопланетните се изправиха и се бориха.
Тераформаторите дойдоха от Тобер в Булото, климатичните инженери от Даркдаун, а имаше и други екипи от Волфхайм и Кимдис, от см-Емерел и от Света на Океан Блеквайн. Хората на Висок Кавалаан надзираваха всичко това, тъй като Висок Кавалаан присвои самотника. Борбата отне повече от столетие и онези, които загинаха, все още са полулегендарни герои за децата на Предела. Но накрая Ворлорн беше опитомен. След това се извисиха градове, странни лесове избуяха под светлината на Колелото и животни се развъдиха на свобода, за да дадат на планетата живот.
В см-589 Фестивалът на Предела беше открит. Дебелия Сатана бе изпълнил четвърт от небето и децата му блестяха ярки наоколо. На онзи първи ден тоберианите оставиха своя стратощит да заблещука, тъй че облаците и слънчевата светлина лудуваха и се вихреха в калейдоскопни шарки. Още дни последваха и корабите дойдоха. От всички външни светове и от светове отвъд тях, от Тара и Дарони от другата страна на Булото, от Авалон и от Света на Джеймисън, от места толкова далечни като Нюхолм и Стар Посейдон, и дори от самата Стара Земя. За пет стандартни години Ворлорн се измести към перихелий; след още пет излезе. В см-599 Фестивалът беше закрит.
Ворлорн навлезе в здрача и запропада към непрогледната нощ.
1
По пилоните на дървения тротоар покрай канала плискаше вода. Дърк т’Лариен доближи лице до прозореца и видя ниска черна баржа, която се носеше бавно под лунната светлина. На кърмата стоеше самотен мъж, хванал тънко тъмно весло. Всичко беше очертано съвсем ясно, защото в небето се рееше луната на Браке, голяма колкото юмрук и много ярка.
Зад нея беше покой и пушлив мрак, неподвижна завеса, която скриваше по-далечните звезди. Облак от прах и газ. Булото на Изкусителя.
Началото дойде много след края: шепнещ камък.
Беше увит в пластове сребърно фолио и меко тъмно кадифе, точно както ѝ го беше дал преди години. Той разви пакета, седнал до прозореца на стаята си, с изглед към широкия покрит с пяна канал, където търговци бутаха безкрайно баржите си с плодове нагоре-надолу. Скъпоценният камък беше точно както го помнеше: тъмночервен, прошарен с тънки черни жилки, с формата на сълза. Помнеше деня, в който еспирът им го беше изваял, още на Авалон.
Гледа го дълго. После го докосна.
Беше гладък и много студен на върха на пръста му, а дълбоко в мозъка му зашепна. Спомени и обещания, които не бе забравил.
Беше на Браке без някаква особена причина и така и не разбра как го намериха. Но го намериха и Дърк т’Лариен си върна скъпоценния камък.
„Гуен“, каза той почти наум, само на себе си. Просто за да оформи отново думата и да усети познатата топлина на езика си. Неговата Джени, неговата Гуенивир, господарката на разюздани сънища.
Седем стандартни години, помисли той, докато пръстът му галеше тъй студения камък. Но все едно бяха седем живота. И всичко бе свършило. Какво можеше да иска тя от него тепърва? Мъжът, който я беше обичал, онзи другият Дърк т’Лариен, онзи, който даваше обещания и подаряваше скъпоценни камъни, беше мъртъв.