— В истината ще намериш свобода. Позволи ми да те освободя, Лайя от Сера.
— Не ми трябва твоята истина. — Искам го извън главата си, но той е хитър и хлъзгав като змиорка. Заедно със събратята си той се увива около съзнанието ми, стискайки все по-силно. Защо си позволих да заспя? Защо оставих джиновете да ме вземат? Ставай, Лайя! Избягай!
— Не можеш да избягаш от истината, Лайя. Ти заслужаваш да я знаеш, дете. Твърде дълго ти беше укрита. Откъде да започнем? Може би откъдето започна ти: с майка ти.
— Не!
Въздухът пред мен трепти и не знам дали видението е истинско или в главата ми. Майка ми стои пред мен, бременна. Аз, осъзнавам. Тя крачи напред-назад пред колиба, докато баща ми говори с нея. Гъсто залесените планини на Марин се издигат в далечината.
— Трябва да се върнем, Джахан — казва тя. — Веднага щом детето се роди...
— И да го вземем с нас? — Баща ми заравя ръка в гъстата, непокорна коса, която наследих. Зад него се чува смях: Дарин, с пълни бузи и блажено неведение, седи с седемгодишната Лис. Сърцето ми се свива при вида на сестра ми. Не съм виждала лицето й от толкова време. За разлика от Дарин, тя наблюдава всичко с внимателни очи, погледът й се стрелка между майка ми и баща ми. Тя е дете, чието щастие се измерва от странното време между родителите й, понякога слънчево, но по-често бурно.
— Не можем да ги излагаме на такава опасност, Мира...
Тъмнина. Миризмата идва преди светлината. Кайсиеви градини и горещи пясъци. Намирам се в Сера. Майка ми се появява отново, този път в кожени дрехи, с лък и колчан, преметнати през гърба й. Светлата й коса е прибрана на кок, погледът й е свиреп, докато чука на позната, износена врата. Баща ми коленичи зад нея, държейки ме на едното си рамо и Дарин на другото. Аз съм на четири. Дарин е на шест. Баща ми целува лицата ни отново и отново и ни шепне нещо, макар да не чувам думите му.
Когато вратата се отваря, баба стои там, с ръце на хълбоците, толкова ядосана, че ми се иска да заплача. Не се ядосвай, искам да й кажа. По-късно ще ти липсва. Ще съжаляваш за гнева си. Ще ти се иска да си я посрещнала с отворени обятия. Баба зърва баща ми, Дарин, мен. Прави крачка към нас.
Тъмнина. И после зловещо познато място. Влажна стая. Светлокоса жена вътре — жена, която най-накрая разпознавам: майка ми. И стаята не е стая. Това е килия.
— Истината ще те освободи от илюзиите ти, Лайя от Сера — шепне Нощникът. — Ще те освободи от бремето на надеждата.
— Не я искам. — Образът на майка ми не изчезва. — Не искам да бъда свободна. Само ми кажи къде е Елиас — моля се, затворник в собствения си разум. — Пусни ме.
Нощникът мълчи. Светлина от факла трепти в далечината и вратата на килията на майка ми се отваря. Синините на майка ми, раните й, остриганата й коса и изпитото й тяло внезапно се осветяват.
— Готова ли си да сътрудничиш? — Зимата в този глас е безпогрешна.
— Никога няма да сътруднича с теб. — Майка ми плюе в краката на Керис Ветурия. Комендантката е по-млада, но също толкова чудовищна. Висок писък пронизва ушите ми. Писък на дете. Знам коя е. Небеса, знам. Лис. Сестра ми.
Извивам се и крещя, за да заглуша звука й. Не мога да видя това. Не мога да го чуя. Но Нощникът и събратята му ме държат здраво.
— Тя няма твоята сила — казва Керис на майка ми. — Нито пък съпругът ти. Той се пречупи. Молеше за смърт. Молеше за твоята смърт. Нямаше лоялност. Каза ми всичко.
— Той… той никога не би.
Керис влиза в килията. — Колко малко знаем за хората, докато не ги видим да се пречупват. Докато не ги съблечем до най-малкото, най-слабото им аз. Научих този урок отдавна, Мира от Сера. И сега ще те науча на него. Ще те оголя. И дори не ми се налага да те докосвам, за да го направя.
Още един писък, този път по-дълбок — мъжки глас.
— Питат за теб — казва Комендантката. — Чудят се защо ги оставяш да страдат. Така или иначе, Мира, ще ми дадеш имената на поддръжниците си в Сера. — В очите на Керис проблясва нездрава радост. — Ще изцедя кръвта на семейството ти, докато не го направиш.
Докато тя се отдалечава, майка ми изревава срещу нея, хвърляйки се към вратата на килията си. Сенки се движат по пода. Минава ден, после още един. През цялото това време майка ми слуша звуците на страданията на Лис и баща ми. Аз слушам. Тя става все по-обезумяла. Опитва се да избяга. Опитва се да надхитри пазачите. Опитва се да ги убие. Нищо не сработва.
Вратата на килията се отваря и пазачите от Кауф довличат баща ми вътре. Едва го разпознавам. Той е в безсъзнание, когато го хвърлят в ъгъла. Следва Лис, Ascent of the Night, и не мога да погледна какво е направила Керис с нея. Тя беше само дете, едва на дванадесет. Небеса, мамо, как издържа това? Как не полудя напълно?