Сестра ми трепери и се свива в ъгъла. Мълчанието й, отпуснатата й челюст, празнотата в сините й очи — те ще ме преследват до последния ми ден.
Майка ми взема Лис в обятията си. Лис не реагира. Телата им се люлеят заедно, докато майка ми я гушка.
Като звезда дойде
В моя дом
И го озари със слава
Лис затваря очи. Майка ми се свива около нея, ръцете й се движат към лицето на сестра ми, галейки го. В очите на майка ми няма сълзи. Няма нищо.
Смехът й като
Златна песен
История на дъждовен врабец
Майка ми слага едната си ръка върху главата на Лис, сега остригана, а другата — на брадичката й.
И когато заспи
Сякаш слънцето
Е угаснало, толкова студено
Изпукване, по-тихо, отколкото в моите видения. Малък звук, като счупването на птиче крило. Лис се свлича безжизнена на пода, вратът й счупен от ръката на майка ни.
Мисля, че изкрещях. Мисля, че този звук, този писък, съм аз. В този свят? В някой друг? Не мога да избягам. Не мога да се измъкна от това място. Не мога да избягам от това, което виждам.
— Мира? — прошепва баща ми. — Лис… къде е…
— Спи, любов моя. — Гласът на майка ми е спокоен, далечен. Тя пълзи към баща ми, придърпвайки главата му в скута си. — Сега спи.
— Аз… аз се опитах, но не знам колко още…
— Не се страхувай, любов моя. Никой от вас вече няма да страда.
Когато счупва врата на баща ми, звукът е по-силен. Тишината, която следва, пропива в костите ми. Това е смъртта на надеждата, внезапна и неочаквана.
И все пак Лъвицата не плаче.
Комендантката влиза, оглежда телата. — Ти си силна, Мира — казва тя, и в бледите й очи има нещо като възхищение. — По-силна от майка ми. Знаеш ли, щях да оставя детето ти живо.
Главата на майка ми рязко се вдига. Отчаяние обзема всяка частица от нея. — Това не би било живот — прошепва тя.
— Може би — казва Керис. — Но сигурна ли си?
Времето се измества отново. Комендантката държи въглени в ръкавица, докато се приближава към майка ми, вързана за маса.
Дълбоко в съзнанието ми изплува спомен. Някога вързана ли си била за маса, докато горещи въглени горят в гърлото ти? Готвачката ми каза тези думи отдавна, в кухнята на Блекклиф. Защо Готвачката каза тези думи?
Времето се ускорява. Косата на майка ми от руса става чисто снежнобяла. Комендантката издълбава белези по лицето й — ужасяващи, обезобразяващи белези — докато то вече не е лицето на майка ми, не е лицето на Лъвицата, а вместо това лицето на…
Някога рязали ли са лицето ти с тъп нож, докато Маска излива солена вода в раните ти?
Не. Не вярвам. Готвачката сигурно е преживяла същото като майка ми. Може би това е бил особен начин на Комендантката да накара бунтовниците да говорят. Готвачката е стара жена, а майка ми не би била — тя все още би била сравнително млада.
Но Готвачката никога не се държеше като стара жена, нали? Тя беше силна. Белезите са същите. Косата.
И очите й. Никога не разглеждах отблизо очите на Готвачката. Но сега си ги спомням: дълбоко разположени и тъмносини — още по-тъмни заради сенките, които се криеха в тях.
Но не може да бъде. Не може.
— Вярно е, Лайя — казва Нощния, и самата ми душа потръпва, защото знам, че той не лъже. — Майка ти е жива. Ти я познаваш. И сега си свободна.
Глава 40
Елиас
Как някой успя да стигне до джиновата горичка, без да знам?
Граничните стени трябваше да държат външните настрана. Но не и ако са тънки и слаби, осъзнавам. Духовете натискат в една точка, далеч на изток, и аз забавям крачка. Дали да укрепя стената? Да преместя духовете? Вълнението им е нещо, каквото не съм виждал досега, почти диво в своята интензивност.
Но ако има човек в горичката, само небесата знаят какво може да изтърпи от ръцете на джиновете.
Тръгвам към натрапника, и Маут ме дърпа, тежестта му е като наковалня, прикована към краката ми. Пред мен духовете се опитват да препречат пътя ми, гъст облак, през който не мога да видя.
Ние я държим, Елиас. Джиновете говорят, и духовете спират да вият. Внезапната тишина е обезпокоителна. Сякаш цялата Гора слуша.
Ние я държим, Елиас, и разкъсахме ума й на парчета.
— Коя? — Отдръпвам се от духовете, игнорирайки виковете им и притеглянето на Маут. — Коя държите?
Ела и виж, узурпатор.