Дали са успели някак да заловят Мами? Или Афия? Страхът расте в мен като плевел, ускорявайки вятърното ми ходене. Техните машинации вече доведоха до страданията на племето на Аубарит. До това Афия и Гибран да бъдат обладани от духове. До загубата на брат й от Мами и смъртта на стотици племенници. Кървавият орел е твърде далеч, за да я наранят. От всички, които обичам, само Орела и още един бяха пощадени от техните набези.
Но те не могат да имат Лайя. Тя е в Адиса, търси начин да спре Нощния. По-бързо, Елиас, по-бързо. Боря се с притеглянето на Маут, раздирайки през все по-обезумелите духове, докато стигна до джиновата горичка.
Отначало изглежда както винаги. После я виждам, свита на земята. Разпознавам петнистото сиво наметало. Дадох й го отдавна, в една нощ, когато никога не бих могъл да си представя колко много ще значи тя за мен един ден.
В дърветата на север една сянка наблюдава. Нощния! Скочих към него, но той изчезва, изпарява се толкова бързо, че ако не беше смехът му на вятъра, щях да си помисля, че съм си го въобразил.
За две крачки съм до Лайя, почти не вярвайки, че е истинска. Земята трепери по-силно, отколкото някога досега. Маут е ядосан. Но това няма значение за мен. Какво, по дяволите, са сторили джиновете с нея?
— Лайя — викам я, но когато поглеждам в лицето й, златните й очи са далечни, устните й тъпо разтворени. — Лайя? — Навеждам главата й към мен. — Слушай ме. Каквото и да ти е казал Нощния, каквото и да се опитват той и себеподобните му да те убедят, това е номер. Лъжа…
Ние не лъжем. Казахме й истината, и истината я освободи. Тя никога повече няма да се надява.
Трябва да измъкна ума й от техните нокти.
Как можеш, узурпатор, когато не можеш да докоснеш магията?
— Кажете ми какво, по дяволите, сте й сторили!
Както желаеш. Секунди по-късно тялото ми е вкоренено в горичката, както е и това на Лайя, и джиновете ми показват целта й да премине през Мястото на изчакването. Тя трябва да стигне до Антиум, до Кървавия орел, до пръстена. Трябва да спре Нощния.
Но мисията й е забравена, докато огън бушува в ума й, оставяйки я изгубена, скитаща в затвор, принудена да гледа какво се е случило със семейството й отново и отново.
Показваме ти нейната история, за да можеш да страдаш с нея, Елиас, казват джиновете. Извикай яростта си, нали? Извикай безполезността си. Звукът е толкова сладък.
Ятаганите ми няма да помогнат срещу това. Заплахите няма да помогнат. Джиновете са в главата й.
Мощно дръпване от Маут почти ме поваля на колене, толкова рязко, че изпъшквам от болка. Нещо се случва в Мястото на изчакването. Усещам го. Нещо се случва с границата.
Остави я тогава, Елиас. Иди и се погрижи за дълга си.
— Няма да я оставя!
Нямаш избор — не и ако искаш светът на живите да оцелее.
— Няма! — Гласът ми е дрезгав от ярост и провал. — Няма да ви позволя да я измъчвате до смърт, дори ако спирането ви разкъса тялото ми на парчета. Целият свят може да изгори, но няма просто да я оставя да страда.
Всичко има своята цена, Елиас Валерий. Цената за спасяването й ще те преследва до края на дните ти. Ще я платиш ли?
— Само я пусни. Моля те. Аз… съжалявам за болката ти, за страданието ти. Но тя не го е причинила. Не е нейна вината. Маут, помогни ми. — Защо моля? Защо, когато знам, че няма да помогне? Само безмилостността може да ми помогне. Само ако изоставя човечността си. Ако изоставя Лайя.
Но не мога. Не мога да се преструвам, че не я обичам.
— Върни се при мен, Лайя. — Тялото й е тежко в ръцете ми, косата й е сплъстена, и аз я отметвам от лицето й. — Забрави ги, забрави лъжите им. Това са само лъжи. Върни се.
Да, Елиас, мърморят джиновете. Излей любовта си в нея. Излей сърцето си в нея.
Иска ми се да млъкнат, по дяволите. — Върни се в света. Където и да са те отвели, какъвто и спомен да са заключили в теб, той не е толкова важен, колкото да се върнеш. Хората ти имат нужда от теб. Брат ти има нужда от теб. Аз имам нужда от теб.
Докато говоря, сякаш виждам мислите й. Виждам как джиновете разкъсват съзнанието й. Те са странни, изкривени същества от бездимен пламък, нищо общо с красивите, грациозни създания, които видях в града. Лайя се опитва да им се противопостави, но отслабва.
— Ти си силна, Лайя. И тук имат нужда от теб. — Бузата й е леденостудена. — Имаш още много да направиш.
Очите на Лайя са замъглени, и аз потръпвам. Сега я държа в ръцете си. Призовавам я. Но тя ще остарее и ще умре, докато аз ще продължа да живея. Тя е мигване на окото. Аз съм цяла вечност.