Но мога да приема това. Мога да преживея дълги години без нея, ако знам, че поне тя е имала шанс за живот. Бих се отказал от времето си с нея — бих го направил — само ако се събуди.
Моля те. Моля те, върни се.
Тялото й потръпва веднъж, и за един спиращ сърцето момент мисля, че е мъртва.
После тя отваря очи, взирайки се в мен с недоумение. Благодаря на проклетите небеса. — Те изчезнаха, Лайя — казвам. — Но трябва да те изведа оттук. — Съзнанието й ще е крехко след онова, през което джиновете я накараха да премине. Още натиск от духовете или джиновете би се усещал като мъчение.
— Не мога… не мога да вървя. Можеш ли…
— Обвий ръце около врата ми — казвам, и с вятърно ходене я изнасям от горичката, държейки я близо до себе си. Маут напразно ме дърпа, а земята на Мястото за чакане се тресе и се пропуква. Протягам се към границите; натискът е огромен. Напрежението върху тях ме кара да се изпотя. Трябва да изведа Лайя оттук, за да мога да укротя духовете — да ги отдалеча от краищата на Мястото за чакане, преди да се измъкнат.
— Елиас — шепне Лайя. — Ти… истински ли си? Или си още една измама?
— Не. — Допирам челото си до нейното. — Не, любов моя. Аз съм истински. Ти си истинска.
— Какво не е наред с това място? — Тя потръпва. — Толкова е пълно, сякаш ще се пръсне. Усещам го.
— Само духовете — казвам. — Нищо, с което да не мога да се справя. — Надявам се. През дърветата напред се появяват равни полета от вълниста трева: Империята.
Границата сега се усеща още по-слаба, отколкото когато минах през нея за първи път. Много от духовете ме последваха и се притискат към светещата бариера, виковете им се издигат жадно, сякаш усещат слабостта й.
Минавам далеч отвъд линията на дърветата и оставям Лайя на земята. Дърветата зад мен се люлеят напред-назад в неистов танц. Трябва да се върна. Но само за този един момент си позволявам да я погледна. Разрошеното облаче на косата й, износените й ботуши, малките порязвания по лицето й от Гората, начина, по който ръцете й стискат камата, която й дадох.
— Джиновете — шепне тя. — Те… те ми казаха истината. Но истината е… — Тя поклаща глава.
— Истината е грозна — казвам. — Истината за родителите ни е още по-грозна. Но ние не сме те, Лайя.
— Тя е там някъде, Елиас — казва Лайя, и знам, че говори за майка си. За Готвачката. — Някъде. Не мога… аз… — Тя отново се връща към спомена, и макар Гората зад мен да бушува, няма да има смисъл да я изведа оттам, ако пак попадне в лапите на джиновете. Хващам я за раменете, галя лицето й. Карам я да ме погледне.
— Прости й, ако можеш — казвам. — Помни, че съдбата никога не е такава, каквато си мислим, че ще бъде. Твоята майка — моята майка — никога няма да разберем техните мъки. Техните болки. Може да страдаме от последствията на техните грешки и грехове, но не бива да ги носим в сърцата си. Не го заслужаваме.
— Винаги ли ще е хаос за нас, Елиас? Никога ли няма да е нормално?
Очите й се избистрят, докато ме гледа, и за миг тя се освобождава от това, което е видяла в Гората. — Ще се разходим ли някога на лунна светлина, или ще прекараме ли един следобед, правейки сладко или…
Любов. Тялото ми пламва само при мисълта за това.
— Сънувах те — шепне тя. — Бяхме заедно…
— Не беше сън. — Придърпвам я близо. Убива ме, че тя не помни. Иска ми се да можеше. Иска ми се да можеше да запази онзи ден, както аз го пазя. — Аз бях там, и ти беше там. И беше идеален миг във времето. Няма винаги да е така. — Казвам го, сякаш го вярвам. Но в сърцето ми нещо се е променило. Усещам се различен. По-студен. Промяната е толкова голяма, че говоря още по-настоятелно, надявайки се, че като кажа това, което искам да чувствам, ще го оживя. — Ще намерим начин, Лайя. Някак си. Но ако… ако се променя… ако изглеждам различен, помни, че те обичам. Без значение какво се случва с мен. Кажи, че ще помниш, моля те…
— Очите ти… — Тя ме поглежда, и дъхът ми спира от интензивността в погледа й. — Те… по-тъмни са. Като тези на Шаева.
— Не мога да остана. Съжалявам. Трябва да се върна. Трябва да се погрижа за духовете. Но ще те видя отново. Заклевам се. Побързай — стигни до Антиум.
— Чакай. — Тя се изправя, все още нестабилна на краката си. — Не си тръгвай. Моля те. Не ме оставяй тук.
— Ти си силна — казвам. — Ти си Лайя от Сера. Не си Лъвицата. Нейното наследство — нейните грехове — не са твои, както наследството на Керис не е мое.
— Какво ми каза? — пита Лайя. — Онази нощ, преди да тръгнеш преди месеци, когато пътувахме към Кауф. Спях в каруцата с Изи. Какво ми каза?
— Казах, Ти си…