Но Маут губи търпение. Със сила, която разтърсва костите ми, съм върнат в Мястото за чакане, до Маут.
Ще те намеря, Лайя. Ще намеря начин. Това не е нашият край. Изкрещявам го в съзнанието си. Но щом влизам в Мястото за чакане, мислите ми са изтръгнати от съзнанието ми. Границите се огъват — чупят се. Отивам да ги укрепя, но съм като тапа пред разбиващ се язовир.
Всичко има своята цена, Елиас Валерий. Джиновете говорят отново, с непреодолима истина в гласа си. Предупредихме те.
Рев раздира Мястото за чакане, разкъсване, сякаш идва от недрата на земята. Духовете вият, високите им вопли се издигат, докато се хвърлят към границата. Трябва да ги спра. Твърде са близо. Ще се измъкнат.
Твърде късно, узурпатор. Твърде късно.
Колективен вой се разнася, и духовете на Мястото за чакане, измъчените души, които са моя свещена отговорност, се измъкват от границата и се изливат в света на живите, писъците им са като жива смърт, носена от вятъра.
Глава 41
Кървавия ястреб
— Няма да ходя при Авгурите — казвам на Марк. Добре помня какво ми каза Каин преди само няколко седмици. Ще те видя още веднъж, преди твоя край. — Не разбираш, те…
— По дяволите, порасни, Ястребе. — Марк сграбчва ръката ми и започва да ме влачи от тронната зала. — Тези зловещи копелета плашат всички. Имаме нашествие, за което да се тревожим, а те могат да виждат бъдещето. Идваш с мен в тяхната проклета пещера. Освен ако не искаш да разбереш дали наистина можеш да излекуваш счупените колене на сестра си.
— Проклет да си…
Той ме удря с опакото на ръката си и се намръщва, хващайки се за главата. Избърсвам кръвта от устата си и се оглеждам, докато той мърмори нещо под носа си. Тронната зала е празна, но наблизо все още има стражи.
— Съвземи се — просъсквам. — Не ни трябва Керис да чуе за това.
Марк си поема дълбоко дъх и ме изглежда яростно.
— Млъкни. — Мекотата на ръмженето му не намалява заплахата в него. — И върви.
Поклонниците, които обикновено запушват пътеката към планината Виденс, са избягали, наредено им е да се върнат в града, за да се подготвят за приближаването на Гримар. Пътеката към пещерата на Авгурите е празна, освен за мен, Марк и дузина Маски, които служат за лична охрана на Марк. През целия път се опитвам да обуздая гнева си. Не бива да действам под неговото влияние. Колкото и да ги мразя, те са свещените мъже на Империята. Да нараня някой от тях може да доведе до ужасни последствия, а ако нещо се случи с мен, Ливия и синът й ще останат незащитени.
Проклинам се. Дори сега, дори когато ги мразя, някаква част от мен все още е обучена да ги уважава. Това раздвоение ме кара да ми се повдига. Просто заведи Марк там и го остави да говори. Не се намесвай. Не задавай въпроси. Не им позволявай да ти кажат нищо. Кажи им, че не искаш да чуеш каквото и да имат да ти казват.
Бурята, която бушува цяла сутрин, се е настанила над планините, накисвайки ни и превръщайки пътеката към дома на Авгурите в коварен, хлъзгав капан. Докато стигнем до широкия скален басейн, водещ към пещерата, сме покрити с кал и порязвания, което прави настроението на Марк още по-лошо от обикновено.
Пещерата на Авгурите е тъмна, без следа от живот, и за кратко се надявам, че гадателите няма да ни пуснат вътре. Известно е, че могат да държат настрана когото пожелаят.
Но когато наближаваме устието на пещерата, синьо сияние проблясва, и сянка се откъсва от скалата, червените й очи се виждат дори от разстояние. Когато се приближаваме, сянката проговаря. Това е същият Авгур, който ме пусна последния път.
— Император Марк Фарар. Кървавия ястреб — казва тя. — Добре дошли сте тук. Вашите хора обаче трябва да останат отвън.
Както последния път, когато бях тук, Авгурът ме води по дълъг тунел, осветен от сини огнени лампи. Стискам ятаганите си, спомняйки си онзи ден. Първо ще бъдеш разрушена. Първо ще бъдеш счупена.
Тогава все още бях Хелене Артурия. Сега съм някой нов. Макар че умственият ми щит не подейства срещу Нощодателя, все пак го използвам. Ако тези червенооки демони искат да ровят в главата ми, поне да знаят, че не са добре дошли.
Когато навлизаме по-дълбоко в планината, друг Авгур ни чака, такъв, чието име не знам. Но от рязкото вдишване на Марк е ясно, че Императорът я познава.
— Артан — казва Марк името по същия начин, по който аз изръмжавам името на Каин.
— Отдавна императорите на Воините идват при Авгурите в времена на нужда — казва Артан. — Търсиш съвет, Император Марк. Аз съм длъжна да ти го дам. Седни, моля. Ще говоря с теб. — Тя посочва ниска пейка, преди да се окашля и да погледне към мен. — Насаме.