Денят, в който майка ми даде гривната си, бях на пет. Завесите на баба бяха спуснати. Не можех да видя луната. Дядо сигурно е бил там. Дарин, Лис и баща ми също. Но най-ясно помня кривата усмивка на мама. Лазурните й очи и дългите й пръсти. Седях в скута й, опитвайки се да пъхна студените си крака в топлата й риза. Ти не си Лайя, каза тя. Ти си ефрит от севера, опитващ се да ме превърне в леденица.
Някой й извика. Време е да тръгваме. Тя ми прошепна да пазя гривната. После ме прегърна, и макар да ме стисна прекалено силно, не ми пукаше. Исках да я задържа в себе си. Исках да я запазя.
Ще се видим отново. Тя целуна ръцете ми, челото ми. Кълна се.
Кога?
Скоро.
Портата на двора изскърца, когато тя се промъкна през нея. Усмихна се назад към мен и Дарин, сгушени между баба и дядо. После пристъпи в нощта, и мракът я погълна.
Залитам от това, което ми показа Нощодателя, от пълзящото чувство на него и неговите събратя в съзнанието ми. Държа гривната, която Елиас ми даде, и не я пускам. Сега съм свободна от джиновете.
Докато се отдалечавам от Гората, докато гласовете на духовете достигат връх, се движа по-бързо. Мъртвите ще се надигнат, и никой няма да оцелее. Пророчеството на Шаева звучи в съзнанието ми. Нещо е ужасно сбъркано в Мястото на чакането, и трябва да се махна колкото се може по-далеч.
Бягам, опитвайки се отново да си спомня какво трябва да направя, опитвайки се да изкарам гласа на Нощодателя от главата си.
Муса отбеляза едно село на картата ми. Трябва да стигна там, да се срещна с неговия контакт и да отида в Антиум. Но преди това трябва да събера парчетата от съзнанието си от земята и да ги сглобя отново. Не мога да променя това, което е сторено. Мога само да продължа напред и да се надявам на небесата, че преди да се срещна отново с Готвачката, ще съм се примирила с това, което тя стори на баща ми и Лис. С това, което е изтърпяла. С това, което е пожертвала за Съпротивата.
Тръгвам на северозапад. Две хълма се издигат на няколко мили напред, с падина между тях, която би трябвало да подслони селото Миртиум. Контактът на Муса трябва да ме чака там. Тъй като това е територия на Воините, би трябвало да използвам магията си, за да стана невидима. Но не мога да понеса мисълта за още видения, за виждането на още болка и страдание.
Не мога да понеса мисълта да видя нея. Мисля за Дарин. Дали е знаел какво е направила мама? Дали затова се напрегна всеки път, когато говорех за нея? Иска ми се той да беше тук сега.
Колкото и да съм разстроена, имам достатъчно разум да изчакам до тъмно, преди да се промъкна към самото село. Лятната нощ е топла, единственият шум е лек ветрец, духащ от близкия поток. Чувствам се по-шумна от кон с камбани, докато се промъквам покрай стените.
Ханът е централната сграда в селото, и наблюдавам дълго, преди да се приближа. Муса ми каза малко за контакта си, от страх, че знанието може да бъде изтръгнато от враговете ни, ако ме заловят. Но знам, че не е Воин и че ще ме чака в хана, до огнището. Трябва да се прикрия, да му прошепна, че съм пристигнала, и после да следвам инструкциите му. Той ще ме отведе до Посолството на Маринерите в Антиум, където ще получа карти на двореца и града, информация за Кървавия гарван и къде ще бъде тя — всичко, което ще ми трябва, за да вляза, да взема пръстена и да се измъкна, по дяволите.
Златиста светлина се лее по улиците от широките, заоблени прозорци на хана, а кръчмата е пълна, с оживени разговори, които се носят на откъси.
— Ако Гарванът не може да ги спре…
— Как, по дяволите, ще ги спре само с…
— Градът никога няма да падне, тези свине не знаят как да се бият…
Държа се в сенките, опитвайки се да надникна в хана от отсрещната страна на улицата. Невъзможно е. Трябва да се приближа.
Ханът има редица по-малки странични прозорци, а алеите около него са тихи, затова претичвам през площада, надявайки се никой да не ме види, и се качвам на една щайга, надничайки през един от прозорците. Той дава приличен изглед към стаята, но досега всички тук са Воини.
Надзъртам покрай кръчмаря, през гъсталака от сервитьорки, наливащи питиета, и момчета, носещи чинии с храна. Дългият бар е пълен с селяни, които сякаш говорят всички наведнъж. Как, по дяволите, ще го намеря в тази бъркотия? Ще трябва да се прикрия с невидимост. Нямам избор.
— Здравей, момиче.
Едва не изкачам от кожата си, когато зад мен се появява фигура с качулка и гласът й изграква поздрав, единственото, за което мога да мисля, е, че Нощодателя някак си ме е проследил до това малко селце. Че отново си играе с ума ми.