Но фигурата пристъпва напред и сваля качулката си, разкривайки лунабяла коса, която никога не е била нейна, и тъмносин очи, прекалено засенчени, за да ми бъдат познати, и жестоко белязана кожа, за която едва сега забелязвам, че някога е била без бръчки. Пръстите й са оцветени в дълбок, странен кехлибарен оттенък. Ниската й фигура ме обърква. През всичките тези години си мислех, че е висока.
— Момиче?
Протягам ръка да я докосна, а тя се отдръпва. Как може това да е истина? Как мога да гледам в лицето на майка си след толкова дълго време?
Но, разбира се, това е истина. И Нощодателя някак си е знаел, че тя ще ме чака — защо иначе би ме измъчвал с истинската й самоличност? Можеше да ми покаже коя е преди седмици, всеки път, когато използвах невидимостта си. Но не го направи. Защото знаеше, че точно сега ще ме порази най-силно.
Част от мен иска да се втурне към нея, да почувства ръцете й върху кожата ми, да ги стисна в своите. Иска ми се Дарин да беше тук. Иска ми се Изи да беше тук.
Но частта от мен, която мисли Майка, е заглушена до мълчание от по-мрачната част, която крещи Лъжкиня! Искам да й изкрещя и да я прокълна, да й задам всеки въпрос, който ме терзае, откакто разбрах коя е. Разбиране просветва по лицето й.
— Кой ти каза? — Студените й очи са ми непознати. — Не може да е бил Муса. Той не знае. Никой не знае — освен Керис, разбира се.
— Нощодателя — прошепвам. — Нощодателя ми каза коя си.
— Коя бях. — Тя отново нахлупва качулката си и се обръща към тъмнината. — Ела. Ще говорим по пътя.
Дълбока, пронизваща паника ме сграбчва, когато се отвръща от мен. Не си тръгвай! Искам да я последвам. И в същото време не искам никога повече да я видя.
— Не отивам никъде с теб — казвам, — докато не ми кажеш какво, по дяволите, ти се е случило. Защо не каза нищо в Блекклиф? Ти робува на Керис години наред. Как можа —
Тя стисва и отпуска юмруци. Точно както прави Дарин, когато е разстроен.
Навеждам глава, но тя не среща погледа ми. Лицето й потръпва, устата й се изкривява в гримаса. — Слушай ме, момиче — казва. — Трябва да тръгваме. Имаш мисия, нали? Не я забравяй, по дяволите.
— Мисията. Мисията. Как можеш — — Хвърлям ръце във въздуха и минавам покрай нея. — Ще си проправя път сама. Нямам нужда от теб. Нямам —
Но след само няколко крачки се обръщам назад. Не мога да я оставя. Липсваше ми толкова много години. Копнеех за нея от петгодишна възраст, когато ми я отнеха.
— Предстои ни дълъг път. — Нищо в начина, по който говори, не напомня за майката, която познавах. Това не е жената, която ме наричаше Щурче, която ме гъделичкаше, докато не можех да дишам, или ми обещаваше, че ще ме научи да стрелям с лък толкова добре, колкото и тя. Която и да е сега, тя вече не е Мира от Сера.
— Ще имаш предостатъчно време да ми крещиш по пътя. Ще го приема с радост. — Белязаната й уста се извива в подигравателна усмивка. — Но не можем да се бавим. Кървавия гарван е в Антиум, и в Антиум трябва да отидем. Но ако не побързаме, никога няма да влезем вътре.
— Не — прошепвам й. — Първо ще решим това. Това е по-важно, а и ти сигурно имаш десетина начина да се промъкнеш —
— Имам — казва Готвачката. — Но десетки хиляди каркауни маршируват към столицата, и цялото промъкване на света няма да ни помогне, ако обкръжат града, преди да сме стигнали.
Глава 43
Кървавия гарван
Фарис и Ралий са бледи като призраци, когато ги срещам в покоите на Ливия, разтърсени от това, което току-що са преживели, кървящи от дузина рани. Нямам време да ги успокоявам. Трябва да разбера какво, по дяволите, се случи там — и как Керис отново ни надхитри.
— Беше атака на каркауни. — Фарис крачи напред-назад из приемната на Ливия, докато нейните прислужници я настаняват в спалнята. — Двеста от тези обожаващи синьото демони. Изскочиха от нищото, по дяволите.
— Чакаха ни — изръмжава Ралий, докато завързва превръзка на крака си. — Може би не точно за Императрицата, но определено за възможност. Ако Керис не се беше появила с хората си, щяхме да сме в беда.
— Ако Керис не се беше появила — казвам раздразнено, — Гримар и ордите му също нямаше да са там. Тя работи с тях. Направи го, за да се добере до Ливия. Слава на небесата за вас и другите Маски. Сигурно е разбрала, че не може да ви убие всички, затова реши да изиграе героя.
Коварно, вярно, но типично за Комендантката. Тя винаги се приспособява. И сега плебеите в града я възхваляват като герой, че е спасила живота на наследника, наполовина плебей — както тя вероятно е знаела, че ще стане.