— Ще дойда с теб за следващото нападение, Гарване — казва ми Харпър, докато се подготвяме за още едно. — Нещо не ми се струва наред. Те приеха това нападение твърде кротко.
— Може би защото ги изненадахме. — Харпър крачи нервно, и аз слагам ръка на рамото му, за да го успокоя. Искра прехвърча между нас, и той вдига поглед изненадан. Веднага го пускам.
— Аз… имам нужда от теб при задната стража — казвам, за да прикрия неловкостта си. — Ако нещо се обърка, ще ми трябваш, за да върнеш мъжете в Антиум.
Следващото ни нападение идва точно преди разсъмване, когато варварите все още се суетят от предишната ни атака. Този път аз повеждам група от сто мъже, въоръжени със стрели и огън.
Но още преди първия залп да полети, става ясно, че каркауните са готови за нас. Вълна от повече от хиляда от тях на западната ни страна се откъсва от основната армия и се втурва нагоре в подредени, организирани редици, каквито никога не съм виждала при каркаунска сила.
Но ние имаме по-високата позиция, така че сваляме колкото можем повече от тях. Те нямат коне, а тези планини не са тяхна земя. Не познават тези хълмове така, както ние.
Когато изчерпваме стрелите си, давам знак за отстъпление — и тогава се разнася безпогрешният тътен на барабан от задната стража. Войските на Авитас. Един дълбок тътен — два — три.
Засада. Предварително уточнихме сигналите за предупреждение. Завъртам се, с бойния чук в ръка, очаквайки атаката. Мъжете стягат редиците. Кон изцвилва — зловещ и безпогрешен звук. Проклятия отекват, когато барабанът зазвучава отново.
Но този път барабанът не спира, отчаян зов за помощ.
— Задната стража е нападната — извиква Декс. — Как, по дяволите…
Изречението му завършва с ръмжене, докато отблъсква нож, който излита към него от гората. И тогава не можем да мислим за нищо освен за оцеляване, защото изведнъж сме обградени от каркауни. Те изникват от добре скрити капани в земята, спускат се от дърветата, изсипват дъжд от стрели, остриета и огън.
От задната стража се разнася нечовешки вой на още каркауни, докато се изливат надолу по планината от изток. Хиляди от тях. Още повече приближават от север. Само югът е свободен — но не за дълго, ако не разчистим тази засада.
Мъртви сме. Проклето мъртви сме.
— Тази клисура. — Посочвам тясна пътека между затварящите се клещи на приближаващите сили и ние се втурваме към нея, изстрелвайки стрели назад през раменете си. Клисурата следва реката, водеща надолу към водопад. Там има лодки — достатъчно, за да отведат останалите мъже надолу по течението. — По-бързо! Приближават!
Тичаме с пълна сила, морейки се от писъците на задната стража, умираща бързо, докато е заливана от врага ни. Небеса, толкова много мъже. Толкова много Черни гвардейци. И Авитас е там горе. Нещо не ми се струва наред. Ако беше с нас, може би щеше да види засадата. Може би щяхме да отстъпим, преди каркауните да нападнат задната стража.
И сега…
Поглеждам нагоре по планината. Той не би могъл да оцелее при този натиск. Никой от тях не би могъл. Твърде много са.
Той никога не каза на Елиас, че са братя. Никога не можа да говори с Елиас като брат. И небеса, нещата, които съм му казвала в моменти на ярост, на гняв, когато всичко, което той правеше, беше да се опитва да ме запази жива. Тази искра между нас, угаснала, преди да успея да я назова. Очите ми парят.
— Гарване! — Декс изкрещява и ме поваля на земята, когато стрела прелита през въздуха, едва не ме пронизва. Изправяме се и продължаваме да се препъваме напред. Клисурата най-сетне се появява, осемфутов скок в остатъците от поток. Дъжд от стрели се изсипва, докато я приближаваме.
— Щитове! — извиквам. Стомана удря в дърво, и тогава моите мъже и аз бягаме отново, годините на обучение ни подреждат в стройни редици. Всеки път, когато войник бива свален, друг заема мястото му, така че когато погледна назад, мога почти точно да преброя колко са останали.
Само седемдесет и пет — от петстотинте, които Марк изпрати.
Слаломираме надолу по пътеката до водопада, и тътнежът на водата заглушава всеки друг звук. Пътеката се извива напред-назад, докато не стига до прашна равнина, където са изтеглени дузина дълги лодки.
Мъжете не се нуждаят от заповеди. Чуваме скандиранията на каркауните зад нас. Една лодка потегля, после още една и още една.
— Гарване. — Декс ме дърпа към лодка. — Трябва да тръгнеш.
— Не, докато останалите лодки не потеглят — казвам. Четиристотин двадесет и пет мъже… изчезнали. И Авитас… изчезнал. Небеса, беше толкова бързо.