Звуците на сблъсъци на мечове отекват от пътеката горе. Чукът ми е в ръка, и аз тичам нагоре по пътеката. Ако някои от моите мъже все още са там, кълна се в небесата, няма да ги оставя да се бият сами.
— Гарване — не! — Декс изстенва, изважда ятагана си и ме следва. Точно отвъд входа на пътеката намираме група Воини, три Маски сред тях, които се сражават с тундарците, но са безмилостно избутвани назад от огромния им брой. Група помощници подкрепя четвърта Маска, от чието гърло, от рана в корема и друга в бедрото тече кръв.
Харпър.
Декс го грабва от помощниците, олюлявайки се под тежестта му, докато го носи надолу към последната лодка. Помощниците въоръжават лъковете си и стрелят отново и отново, докато въздухът бръмчи от стрели, и е чудо, че не съм уцелена. Една от Маските се обръща — това е Баристус, моят братовчед.
— Ние ще ги задържим — извиква той. — Върви, Гарване. Предупреди града. Предупреди Императора. Кажи им, че има още една…
И тогава Декс ме дърпа надалеч, бута ме надолу по пътеката и в лодката, която се плъзга през водата, докато той отблъсква. Кажи им какво? Искам да изкрещя. Декс гребе с всички сили, и лодката минава през водопада и се движи бързо надолу по бързо течащата река. Коленича до Харпър.
Кръвта му е навсякъде. Ако не бях аз в тази лодка до него, той щеше да е мъртъв след минути. Хващам ръката му. Ако не беше жертвата на Баристус, всички щяхме да сме мъртви.
Очаквам да търся песента на Харпър. Той е съвършената Маска, мислите и емоциите му са заровени толкова дълбоко, че предполагах, че песента му ще е също толкова непрозрачна.
Но песента му е близо до повърхността, силна, ярка и ясна като зимно небе, пълно със звезди. Потапям се в същността му. Виждам усмивката на тъмнокоса жена с широко разположени зелени очи — майка му — и силните ръце на мъж, който поразително прилича на Елиас. Харпър крачи по тъмните зали на Блекклиф и понася ден след ден трудностите и самотата, които познавам толкова добре. Той копнее за баща си, загадъчна фигура, която го преследва с празнота, която никога не може напълно да запълни.
Той е отворена книга, и аз научавам, че той наистина освободи Лайя преди месеци, когато я нападнахме. Освободи я, защото знаеше, че ще я убия. И знаеше, че Елиас никога няма да ми прости за това. Виждам себе си през неговите очи: гневна и студена, слаба и силна, храбра и топла. Не Кървавият гарван. Хелене. И бих била сляпа, ако не видя какво изпитва към мен. Аз съм втъкана в съзнанието му така, както Елиас беше втъкан в моето. Харпър винаги е наясно къде съм, дали съм добре.
Когато раните му се затварят и сърцето му бие силно, спирам да пея, отслабнала. Декс ме гледа с диво, въпросително изражение, но не казва нищо.
Нагласям главата на Харпър, за да му е по-удобно, и очите му се отварят. Ще го смъмря, но хриптящият му шепот ме заглушава.
— Гримар и мъжете, които удариха задната стража, дойдоха от изток, Гарване — изхриптява той, решен да предаде съобщението. — Той ме нападна — щеше да ме убие…
Още една причина да мразя това копеле. — Сигурно са се промъкнали около нас някак — казвам. — Или може би са чакали…
— Не. — Авитас сграбчва каишка на бронята ми. — Те дойдоха от изток. Изпратих разузнавач, защото имах предчувствие. Има друга сила. Разделили са армията си, Гарване. Те не са просто петдесет хиляди мъже, маршируващи към Антиум. Те са два пъти повече.
Глава 44
Лайя
Отначало не знам какво да кажа на Готвачката. Майка. Мирра. Гледам я с див поглед, част от мен отчаяно иска да разбере нейната история, а друга част иска да изкрещи болката от дванадесет години без нея, докато тя не я почувства.
Може би, казвам си, тя ще поиска да говори. Да обясни защо е оцеляла. Как е оцеляла. Не очаквам да оправдае онова, което е направила в затвора — тя не знае, че ми е известно. Но се надявам да ми каже защо е крила самоличността си. Надявам се поне да се извини за това.
Вместо това тя мълчи, цялото й внимание е погълнато от бързото придвижване през провинцията. Лицето й, профилът й са се запечатали в мен. Виждам я по хиляди начини, дори ако тя не вижда себе си. Усещам, че ме тегли към нея. Толкова години я нямаше. И не искам да се вкопчвам в гнева си. Не искам да се карам с нея, както се скарах с Дарин. Първата нощ, когато пътуваме заедно, сядам до нея край огъня.
На какво се надявах? Може би на жената, която ме наричаше Щурче и слагаше ръка на главата ми, тежка и нежна. Жената, чиято усмивка беше проблясък в мрака, последното радостно нещо, което помнех с години.