Кървавият гарван се хвърля към мястото, където стоеше Елиас. Не намира нищо и миг по-късно ръката й е около гърлото ми, върхът на ножа й е до сърцето ми. Тя ме бута обратно в стола.
— Коя, по дяволите, беше тази жена? — шепне тя.
Вратата се отваря рязко и Декс влиза, с изваден ятаган. Преди да успее да проговори, Гарванът му крещи.
— Претърси селото! Валерий изчезна като проклет призрак!
— Не е в селото — казвам. — Тя го взе.
— Кой го взе? — Не мога да говоря — ножът е твърде близо — но тя не ми позволява да помръдна. — Кажи ми!
— Облекчи натиска на ножа, Гарван — казва Авитас. Чернокосата Маска внимателно оглежда стаята, сякаш Елиас може да се появи всеки момент. — И може би тя ще говори.
Кървавият гарван отдръпва ножа с не повече от косъм. Ръката й е стабилна, но лицето й под маската е зачервено. — Говори или умри.
Думите ми се спъват една в друга, докато се опитвам да обясня — колкото мога по-неясно — коя е Шаева и какво е станал Елиас. Дори докато произнасям думите, осъзнавам колко невероятно звучат. Кървавият гарван не казва нищо, но недоверието е изписано във всяка черта на тялото й.
Когато свършвам, тя се изправя, с ножа си в ръка, гледайки навън в нощта. Остават само няколко часа до зори. — Можеш ли да върнеш Елиас тук? — пита тихо.
Поклащам глава, и тя коленичи пред мен. Лицето й изведнъж е спокойно, тялото й отпуснато. Когато срещам очите й, те са далечни, сякаш мислите й вече са се преместили от мен.
— Ако Императорът знаеше, че си жива, щеше да иска да те разпита лично — казва тя. — Освен ако не си глупачка, ще се съгласиш, че смъртта е за предпочитане. Ще я направя бърза.
О, небеса. Краката ми са свободни, но ръцете ми са вързани. Бих могла да освободя дясната си ръка, ако дръпна достатъчно силно...
Авитас прибира ятагана си и се навежда зад мен. Усещам допира на топла кожа до китките си и чакам да се стегнат, докато ме връзва отново.
Но това не се случва.
Вместо това въжето, което стяга китките ми, пада. Харпър прошепва една дума, толкова тихо, че се чудя дали наистина съм я чула.
Бягай.
Не мога да помръдна. Срещам погледа на Кървавия гарван право в очите. Ще гледам смъртта в очите. Скръбта се разлива по сребърните й черти. Изведнъж изглежда по-възрастна от своите двайсет години, с непреклонността на петоостър меч. Всяка слабост е изкована от нея. Видяла е твърде много кръв. Твърде много смърт.
Спомням си, когато Елиас ми разказа какво е направил Марк със семейството на Гарвана. Научи го от призрака на Хана Артурия, който го преследваше месеци наред, преди най-сетне да продължи напред.
Докато слушах какво се е случило, се чувствах все по-зле. Спомних си друга тъмна утрин преди години. Събудих се рязко този ден, уплашена от ниските, задавени викове, които отекваха в къщата. Мислех, че дядо е довел някое животно. Някакво ранено създание, умиращо бавно и в агония.
Но когато влязох в главната стая на къщата, там беше баба, люлееща се напред-назад, дядо отчаяно се опитваше да заглуши риданията й, защото никой не биваше да я чуе да оплаква дъщеря си — майка ми. Никой не биваше да знае. Империята искаше да смаже всичко, което беше Лъвицата, всичко, за което тя стоеше. Това означаваше всички, свързани с нея.
Всички отидохме на пазара този ден, за да продаваме сладкото на баба — дядо, Дарин, баба и аз. Баба не проля нито сълза. Чувах я само посред нощ, тихото й хълцане ме разкъсваше повече, отколкото всеки вик би могъл.
На Кървавия гарван също беше отказано правото да скърби публично. Как би могла? Тя е втората по ранг в Империята, а семейството й беше осъдено, защото тя не успя да изпълни заповедите на Императора.
— Съжалявам — прошепвам, докато тя вдига кинжала си. Измъквам пръстите си — не за да спра острието й, а за да хвана свободната й ръка. Тя се вцепенява от шок. Кожата на дланта й е хладна, загрубяла. Изминава по-малко от секунда, но изненадата й се разпалва в гняв.
Най-жестокият гняв идва от най-дълбоката болка. Баба казваше това. Говори, Лайя.
— Родителите ми също бяха убити — казвам. — Сестра ми. В Кауф. Бях по-малка и не станах свидетел. Никога не можех да ги оплаквам. Не ми беше позволено. И никой никога не говореше за тях. Но мисля за тях всеки ден. Съжалявам за теб и за това, което загуби. Наистина.
За момент виждам момичето, което ме излекува. Момичето, което позволи на мен и Елиас да избягаме от Блекклиф. Момичето, което ми каза как да вляза в затвора Кауф.
И преди това момиче да изчезне — както знам, че ще стане — аз призовавам собствената си сила и изчезвам, изтъркулвайки се от стола, профучавайки покрай Авитас и към вратата. Две стъпки и Гарванът крещи, три и кинжалът й прелита през въздуха след мен, а после и ятаганът й.