Но в мига, в който се приближа, тя се изкашля и се отмества от мен. Само няколко сантиметра, но разбирам какво означава това.
С дрезгавия си глас тя ме разпитва за Изи и за това, което ми се е случило, откакто напуснах Блекклиф. Част от мен не иска да отговаря. Не заслужаваш да знаеш. Не заслужаваш да чуеш моята история. Но другата част — онази, която вижда разбита жена на мястото, където някога е била майка ми — не е толкова жестока.
Затова й разказвам за Изи. За нейната жертва. За моята глупост. Разказвам й за Нощния крал. За Кийнан и как той предаде не само мен, но и цялото ни семейство.
Какво ли си мисли за мен, задето се влюбих в съществото, чиято измама доведе до онези мрачни дни в затвора Кауф? Очаквам нейната присъда, но тя не я дава. Вместо това кима, ръцете й са свити в юмруци, и изчезва в тъмната нощ. На сутринта не казва нищо по въпроса.
През следващите няколко нощи, всеки път, когато помръдна, тя потръпва, сякаш се страхува, че ще се приближа. Затова стоя далеч от нея, винаги от другата страна на огъня, винаги на няколко метра зад нея по пътя. Умът ми се върти, но не говоря. Сякаш нейното мълчание ме души.
Но накрая думите не могат повече да останат потиснати и откривам, че трябва да ги изрека, каквито и да са последствията.
— Защо не я уби? — Нощта е топла и не палим огън, вместо това разстиламе постелките си и гледаме звездите. — Комендантката? Можеше да я отровиш. Да я наръгаш. За бога, ти си Мирра от Сера…
— Няма Мирра от Сера! — Готвачката изкрещява толкова силно, че ято врабчета от близкото дърво отлита, уплашено колкото мен. — Тя е мъртва. Умря в затвора Кауф, когато детето й и съпругът й умряха! Аз не съм Мирра. Аз съм Готвачката. И няма да ми говориш за тази убийствена, предателска кучка или какво би направила, или не. Ти нищо не знаеш за нея.
Тя диша тежко, тъмните й очи искрят от ярост. — Опитах, момиче — изсъсква тя. — Първия път, когато нападнах Керис, тя ми счупи ръката и бичува Изи почти до смърт. Детето беше на пет години. Бях принудена да гледам. Следващия път, когато ми хрумна да опитам нещо, Кучката от Блекклиф извади окото на Изи.
— Защо не избяга? Можеше да се измъкнеш оттам.
— Опитах. Но вероятността Керис да ни хване беше твърде голяма. Тя щеше да изтезава Изи. А аз вече бях сита на хора, които страдат заради мен. Може би Мирра от Сера би пожертвала дете, за да спаси собствената си кожа, но това е, защото Мирра от Сера нямаше душа. Мирра от Сера беше толкова зла, колкото и Комендантката. А аз не съм тя. Не вече.
— Не си попитала за баба и дядо — прошепвам. — Нито за Дарин. Ти…
— Не заслужавам да знам как е брат ти — казва тя. — Колкото до дядо ти и баба ти… — Устата й се разтяга в малка усмивка, която не разпознавам. — Отмъстих на техния убиец.
— Маската? — питам. — Как?
— Преследвах го. В края той искаше да умре. Бях милостива. — Очите й са черни като угаснали въглени. — Съдиш ме.
— И аз исках да го убия. Но…
— Но аз се насладих на това. И това ме прави зла? Хайде, момиче. Не можеш да ходиш в сенките толкова дълго, колкото аз, и да не станеш една от тях.
Чувствам се неловко, спомняйки си какво ми каза Джадуна. Твърде млада си, за да стоиш толкова дълбоко в сянката.
— Радвам се, че си го убила. — Замълчавам, обмисляйки следващите си думи. Но в крайна сметка няма деликатен начин да задам въпроса. — Защо… защо не ме докосваш? Не… — Не копнееш ли за това, искам да кажа. Както аз?
— Докосването на дете носи утеха на майката. — Едва я чувам. — Но аз не съм майка, момиче. Аз съм чудовище. Чудовищата не заслужават утеха.
Тя се обръща от мен и замълчава. Гледам гърба й дълго време. Тя е толкова близо. Достатъчно близо, за да я докосна. Достатъчно близо, за да чуе прошепнати думи за прошка.
Но не мисля, че би усетила прегръдката на дъщеря, ако я докосна. И не мисля, че би я интересувало да бъде простена.
Колкото по-близо стигаме до Антиум, толкова по-ясно е, че беда е надвиснала. Коли, натоварени с килими и мебели, се тътрузят далеч от града, собствениците им обградени от десетки пазачи. Веднъж виждаме от далеч силно въоръжен керван. Не мога да видя какво носят, но преброявам поне дузина Маски, пазещи каквото и да е това.
— Бягат — изплюва Готвачката. — Твърде уплашени, за да останат и да се бият. Предимно Илюстриани, изглежда. По-бързо, момиче. Ако богатите бягат от града, Каркауните сигурно са наблизо.
Вече не спираме, пътуваме ден и нощ. Но когато стигаме покрайнините на Антиум, става ясно, че бедствието вече е сполетяло прославената столица на Воините. Изкачваме се по един хребет близо до Аргентовите хълмове, и градът се появява пред нас долу.