Както и огромната армия, която го обгражда от три страни. Само северният край на Антиум, опрян в планините, е защитен.
— Проклети небеса — промърморва Готвачката. — Ако това не е божие правосъдие, не знам какво е.
— Толкова много. — Едва успявам да говоря. — Хората в града… — Поклащам глава и мислите ми веднага се насочват към Книжниците, които все още са поробени в града. Моите хора. — Сигурно има Книжници там долу. Комендантката не е убила всички роби. Илюстрианите не й позволиха. Какво ще стане с тях, ако градът бъде превзет?
— Умират — казва Готвачката. — Както всеки друг нещастник, който има лошия късмет да остане там. Остави това на Воините. Това е тяхната столица; те ще я защитят. Ти имаш друго, за което да мислиш. Как, по дяволите, ще влезем там?
— Току-що са пристигнали. — Мъже се стичат, за да се присъединят към армията на Каркауните от североизточен проход. — Държат се извън обсега на катапултите на града, което означава, че не планират да атакуват. Ти каза, че можеш да ни вкараш тайно.
— От планините северно от града — казва Готвачката. — Ще трябва да заобиколим Аргентовите хълмове. Това ще ни отнеме дни. Повече.
— Ще има хаос, докато разпъват лагера — казвам. — Можем да се възползваме от това. Да се промъкнем през нощта. Сигурно имат жени там долу…
— Проститутки — казва Готвачката. — Не мисля, че бих минала за една от тях.
— И готвачки — казвам. — Перачки. Каркауните са ужасни. Не биха тръгнали никъде без жените си, които да им слугуват и да се грижат за тях. Мога да стана невидима.
Готвачката поклаща глава. — Каза, че невидимостта променя ума ти. Дава ти видения, понякога с часове. Трябва да измислим нещо друго. Това е лоша идея.
— Необходимо е.
— Това е самоубийство.
— Това е нещо, което ти би направила — казвам тихо. — Преди.
— Това само ме кара да му вярвам още по-малко — отвръща тя, но виждам, че се колебае. Знае, колкото и аз, че възможностите ни са ограничени.
Час по-късно вървя до нея, докато тя се превива над кошница с вонящо пране. Елиминирахме двама стражи, които препречваха пътя ни към лагера. Дотук лесно. Но сега, когато сме сред Каркауните, нищо не е лесно.
Има толкова много от тях. Както в Империята, тоновете на кожата, чертите и косите им са разнообразни. Но всички са покрити с тежки татуировки, горните половини на лицата им са сини от вълче лико, така че белите им очи изпъкват зловещо.
Запалени са стотици лагерни огньове, но има малко палатки, зад които Готвачката и аз можем да се скрием. Повечето мъже носят кожени панталони и кожени жилетки, и нямам представа кои са по-високопоставени и кои не. Единствените Каркауни, които се отличават, са онези, носещи странни брони от кости и стомана и държащи тояги с човешки черепи на върха. Когато вървят, им се отваря широко пространство. Но повечето са събрани около огромни незапалени клади, изсипвайки нещо, което прилича на тъмночервен пясък, в сложни форми около тях.
— Каркаунски магьосници — промърморва Готвачката. — Прекарват времето си в плашене на тълпата и опити да съживяват духове. Никога не успяват, но все още ги третират като богове.
Лагерът вони на пот и развалени зеленчуци. Огромни купчини дърва за огрев противоречат на топлото време, а Каркауните не си правят труда да почистват конския тор. Кани с някакъв блед алкохол са навсякъде, както и мъжете, а над всичко се носи миризма на вкиснато мляко.
— Бах! — Един по-възрастен Каркаунин блъска Готвачката, когато тя случайно го докосва с кошницата си. — Тек фидкаяд уркин!
Готвачката размахва глава напред-назад, играейки добре ролята на стара, объркана жена. Мъжът избива кошницата от ръцете й, и приятелите му се смеят, докато дрехите се разпиляват по мръсната земя. Той я рита в корема, докато тя се опитва бързо да събере дрехите, правейки неприлични жестове.
Бързо й помагам да събере дрехите, надявайки се, че Каркауните са твърде пияни, за да забележат невидимата ръка, помагаща на Готвачката. Но когато се навеждам, тя изсъсква към мен.
— Мигтиш, момиче! Махай се!
И наистина, когато поглеждам надолу, виждам, че невидимостта ми отслабва. Нощодателя! Сигурно е в Антиум — присъствието му потушава магията ми.
Готвачката бързо се промушва през групата мъже, уверено напредвайки на север.
— Все още ли си там, момиче? — Напрежението е осезаемо по кожата й, но тя не се обръща.
— Не са много организирани — прошепвам в отговор. — Но, небеса, колко много са.