Изваждам кинжала си, а Готвачката опъва лъка си. Тя внимателно отваря вратата и когато влизаме, всичко е тихо. На улиците отвъд сградата барабаните гърмят и аз почти мигновено се пренасям обратно в Блекклиф. Колички тракат, пътниците им викат заявки, войници крещят заповеди. Ботуши тропат, марширувайки в ритъм, и ясен глас насочва взвод към стените. Антиум се подготвя за война.
— Това не е наред — казвам. — Муса имаше хора тук. Трябваше да са подготвили белезници за роби за нас, карти, движенията на Кървавия гарван…
— Сигурно са си тръгнали преди нападението на Каркауните — казва Готвачката. — Не може всички да са си отишли.
Но са си отишли. Усещам го. Това място е празно от дни.
Оставаме сами.
Глава 45
Елиас
Духовете нахлуват в Империята като пламтящи камъни, изхвърлени от балиста. Граничната стена е само на парчета.
Усещам духовете по същия начин, по който усещам очертанията на Мястото на чакане. Те са късчета зима в одеяло от топлина и се движат като ято риби, плътно скупчени и устремени в една посока — на югозапад, към село на Воините, от което крадом си набавям припаси. Хората, които живеят там, са почтени и трудолюбиви. И нямат никаква представа какво ги очаква.
Искам да им помогна. Но това е и целта на джиновете — да ме разсеят от дълга ми. Отново се опитват да използват човечността ми срещу мен.
Не и този път. Сега важното не са хората, които духовете ще обладат и ще мъчат. Важна е границата на Мястото на чакане. Трябва да я възстановя. Още духове ще навлязат в Гората. Те поне трябва да останат в нейните предели.
Мисълта едва се е оформила в съзнанието ми, когато магията се надига от земята, пропивайки се в тялото ми. Този път е по-силна, сякаш усеща, че най-сетне разбирам как джиновете ме манипулират. Да усетя Маут, да позволя на магията да ме погълне, е облекчение — но и нарушение. Потръпвам от близостта на Маут. Това не прилича на използването на моята физическа магия, която е просто овладяване на нещо, което вече е част от мен. Не — тази магия е нещо чуждо. Прониква като болест и оцветява зрението ми. Магията променя нещо същностно вътре в мен. Не се чувствам като себе си.
Но дискомфортът ми може да почака. Имам по-належаща работа.
Магията ми позволява да видя как трябва да изглежда границата. Всичко, което трябва да направя, е да приложа волята си, за да я възстановя. Събирам силите си.
Далеч на юг духовете се приближават към селото. Не мисли за това.
Магията на Маут се разпалва в отговор, присъствието му става по-силно. Сегмент по сегмент възстановявам границата, представяйки си огромни тухли от светлина, издигащи се едновременно, здрави и неразрушими. Когато отварям очи, стената е там, сияеща, сякаш никога не е била разрушавана. Границата не може да върне избягалите духове. Но може да улови новите, които са предназначени за Мястото на чакане.
А те ще бъдат много.
Сега какво? Да тръгна ли след избягалите духове? Лек подтик от Маут към югозапад е моят отговор. Вятърното ходене идва лесно — по-лесно, отколкото някога е било. И макар да очаквам магията да отслабне, колкото повече се отдалечавам от Гората, тя остава с мен, защото това е магията на Маут, а не моята.
Духовете са се пръснали, разделяйки се из провинцията на десетки малки групи. Но аз се насочвам към селото, най-близко до Мястото на чакане. Още на миля разстояние чувам писъци.
Забавям крачка на селския площад и това е доказателство за хаоса, който духовете са създали, че никой от селяните не забелязва, че се появих от нищото.
— Тадий! Сине мой! Не! — вика белокос мъж. По-млад мъж извива ръцете на стареца зад гърба му и ги дърпа нагоре с нечовешка, неумолима сила. — Пусни ме — не прави това — ааа… — Чува се ясно хрущене и бащата се свлича, припаднал от болка. По-младият го вдига, сякаш е само камъче, и го запраща през селото — на стотици и стотици ярда.
Изваждам ятаганите си, готов да нападна, когато Маут ме дръпва.
Разбира се, Елиас, идиот такъв, упреквам се. Не мога да се бия сам с всички, обладени от духове. Шаева докосна сърцето ми, главата ми. Истинската сила на Маут е тук и тук. Магията ме подтиква към най-близката група от обладени селяни. Гърлото ми се затопля и някак усещам, че Маут иска да говоря.
— Спрете — казвам, но не като Елиас. Говоря като Бану ал-Маут. Приковавам обладените с поглед, един по един. Очаквам атака, но те само ме гледат злобно, предпазливи към магията, която усещат да бушува в мен.