— Елате — заповядвам им. Гласът ми гърми със свръхестествена нотка на власт. Те трябва да се подчинят. — Елате.
Те ръмжат и скимтят, а аз хвърлям магията на Маут като тънка нишка, обвивайки я около всеки от тях, придърпвайки ги близо. Някои идват в телата, които са откраднали. Други все още са духове и се носят към мен с враждебни стонове. Скоро малка група от няколко десетки духове образува полукръг около мен.
Дали да ги свържа с магия? Да ги изпратя обратно към Мястото на чакане, както направих с духовете, които тормозеха Племената?
Не. Защото, гледайки тези измъчени лица, осъзнавам, че духовете не искат да бъдат тук. Те искат да продължат напред, да напуснат този свят. Изпращането им обратно в Гората само ще удължи страданията им.
Магията изпълва зрението ми и аз виждам духовете такива, каквито са: наранени, самотни, объркани, изпълнени със съжаление. Някои отчаяно жадуват за прошка. Други за доброта. Други за разбиране. Други за обяснение.
Но някои изискват съд и тези духове отнемат повече време, защото трябва да изтърпят болката, която са причинили на другите, преди да бъдат освободени. Всеки път, когато разпозная от какво се нуждае един дух, откривам, че го извличам от магията и му го давам.
Това отнема време. Дълги минути минават и аз се справям с дузина духове, после с две дузини. Скоро всички духове в околността се стичат към мен, отчаяни да говоря с тях, отчаяни да ги видя. Селяните викат за помощ, може би надявайки се, че магията ми ще им даде отдих от болката. Поглеждам към тях и виждам не хора, а низши същества, които умират бавно. Хората са смъртни, маловажни. Духовете са всичко, което има значение.
Мисълта ми се струва чужда. Странна. Сякаш не е моя. Но нямам време да се задълбоча в нея, защото още духове чакат. Приковавам поглед върху тях, едва помръдвайки, докато последният от тях не премине, дори тези, които са намерили човешки тела, в които да се настанят.
Когато приключвам, оглеждам опустошението, което са оставили след себе си. Има дузина мъртви тела, които виждам, и вероятно още десетки, които не виждам.
Отдалеч усещам нещо. Тъга? Бързо я отблъсквам. Селяните ме гледат с ужас — те са прости същества, в края на краищата. Така или иначе, скоро страхът ще се превърне в факли, ятагани и вили. Аз все още съм смъртен и нямам желание да се бия с тях.
Млад мъж пристъпва напред с нерешително изражение. Отваря уста, устните му оформят думите благодаря.
Преди да довърши, се обръщам. Предстои ми много работа. И така или иначе, не заслужавам неговите благодарности.
Дните минават в мъгла от села и градове. Намирам духовете, призовавам ги, събирам ги близо и ги изпращам напред. В някои села това отнема само час. В други — почти цял ден.
Връзката ми с Маут става по-силна, но не е пълна. Знам го в костите си. Магията се въздържа и аз няма да бъда истински Ловец на души, докато не намеря начин да се слея напълно с нея.
Скоро магията става толкова мощна, че мога бързо да се насоча към местата, където са духовете. Изпращам стотици напред. Хиляди остават. И още стотици духове са създадени, защото духовете сеят хаос, където и да отидат. Една вечер стигам до град, където почти всички вече са мъртви, а духовете са се преместили в друг град.
Почти три седмици след бягството на духовете, когато нощта е паднала и буря се е разразила над земята, намирам подслон на тревист хълм, свободен от камъни и храсталаци, на няколко мили от гарнизон на Воините. Барабаните на гарнизона гърмят — необичайно за толкова късно през нощта, но не им обръщам внимание, дори не се опитвам да ги разчета.
Треперейки в напоената си кожена броня, събирам наръч клони. Но дъждът не спира и след половин час опити да запаля проклетия огън, се отказвам и се свивам жално под качулката си.
— Какъв е смисълът — мърморя си, — да притежавам магия, ако не мога да я използвам, за да запаля огън?
Не очаквам отговор, затова, когато магията се надига, съм изненадан. Още повече, когато се задържа над мен, създавайки невидим, подобен на пашкул подслон.
— Ъъ… благодаря? — Бутвам магията с пръст. Няма субстанция, само усещане за топлина. Не знаех, че може да прави това.
Има толкова много, което още не знаеш. Дали Шаева познаваше Маут добре? Тя винаги изпитваше дълбоко уважение към магията — дори страх. И като дете, което наблюдава лицата на родителите си за знаци, аз възприех тази предпазливост.
Дали магията почувства нещо, когато Шаева умря, чудя се? Тя беше свързана с това място хиляда години. Дали Маут го беше грижа? Дали се разгневи от гнусното престъпление на Нощния?