Твърде късно. Когато ятаганът пада, аз вече съм през отворената врата, покрай неподозиращия Декс, и бягам с всички сили, нищо повече от още една сянка в нощта.
Глава 6
Елиас
Шаева ме потапя в мрак толкова пълен, че се питам дали не съм в някой от адовете. Тя ме държи здраво, макар че не мога да я видя. Не пътуваме с вятъра — сякаш изобщо не се движим. И все пак тялото й трепти от магията, а когато тя се прелива към мен, кожата ми гори, сякаш съм подпален.
Постепенно зрението ми се прояснява, докато не се озова надвиснал над океан. Небето над мен бушува, покрито с гъсти, жълтеникави облаци. Усещам Шаева до себе си, но не мога да откъсна поглед от водата долу, която кипи от огромни форми, движещи се точно под повърхността. От тези форми струи зло, злоба, която чувствам в най-дълбоките кътчета на душата си. Ужас ме изпълва, какъвто не съм изпитвал през целия си живот, дори като дете в Блекклиф.
После страхът се разсейва, заменен от тежестта на древен поглед. Глас прозвучава в съзнанието ми:
Нощта наближава, Елиас Валерий. Внимавай.
Гласът е толкова тих, че се напрегнах да чуя всяка сричка. Но преди да успея да разбера смисъла му, океанът изчезва, мракът се връща, а гласът и образите избледняват от паметта ми.
Възлестите дървени греди над главата ми и перушинената възглавница под нея ми подсказват моментално къде съм, когато се събуждам. Хижата на Шаева — моят дом. Пукотът на цепеница в огъня и ароматът на подправено корма изпълват въздуха. За дълъг миг се отпускам в леглото си, обгърнат от покоя, който човек изпитва, само когато е в безопасност и на топло под собствения си покрив.
Лайя! Когато си спомням какво се случи, се надигам твърде бързо; главата ми пулсира жестоко. Проклети адове.
Трябва да се върна в селото — при Лайя. Измъквам се от леглото, намирам ятаганите си, набързо пъхнати под него, и се олюлявам към вратата на хижата. Навън леден вятър раздира поляната, вдигайки натрупания сняг в диви, високи до кръста вихрушки. Духовете вият и се скупчват при вида ми, мъката им е осезаема.
— Здравей, малка. — Един от сенките се приближава, толкова избледняла, че едва долавям чертите на лицето й. — Видяла ли си моята любима?
Познавам я. Пламъчето. Един от първите духове, които срещнах тук. Гласът ми, когато проговарям, е дрезгав и ръждясал.
— Аз… съжалявам…
— Елиас. — Шаева се появява на края на поляната с кошница зимни билки на китката си. Пламъчето, винаги свенливо, изчезва. — Не бива да си на крак.
— Какво ми е? — настоявам пред Ловецът на души. — Какво се случи?
— Беше в безсъзнание цял ден. — Шаева пренебрегва очевидния ми гняв. — Изтеглих ни тук, вместо да пътуваме с вятъра. По-бързо е, но по-вредно за смъртно тяло.
— Лайя… Мами…
— Спри, Елиас. — Шаева сяда в основата на тисово дърво, настанявайки се в оголените му корени и поемайки дълбоко дъх. Дървото сякаш се извива около нея, прилягайки към тялото й. Тя изважда шепа зелени листа от кошницата и яростно откъсва листата от стъблата им. — Едва не се остави да те убият. Не е ли това достатъчно?
— Не трябваше да ме грабваш така. — Не мога да сдържа гнева си, а тя ме стрелва с поглед, собственото й раздразнение нараства. — Щях да се справя. Трябва да се върна в онова село.
— Глупак! — Тя захвърля кошницата си. — Кървавият гарван имаше кинжал в ръкавицата си. Беше на сантиметър от жизнените ти органи. Маут се опита да те върне, но ти не го послуша. Ако не бях дошла, сега щях да крещя на духа ти. — Тя се мръщи яростно. — Пуснах те да помогнеш на приятелите си въпреки съмненията си. А ти пропиля този шанс.
— Не можеш да очакваш да остана в Мястото на чакането и никога да нямам контакт с хора — казвам. — Ще полудея. А Лайя… аз държа на нея, Шаева. Не мога просто да…
— Ах, Елиас. — Тя се изправя и посяга към ръцете ми. Макар кожата ми да е вкочанена от студа, не намирам утеха в нейната топлина. Тя въздъхва, а гласът й е тежък от срам. — Мислиш ли, че никога не съм обичала? Обичах. Веднъж. Той беше красив. Брилянтен. Тази любов ме заслепи за дълга ми, свещен, какъвто беше. Светът пострада заради моята любов. И все още страда. — Тя си поема дъх накъсано, а около нас виковете на духовете се усилват, сякаш в отговор на нейното страдание.
— Разбирам болката ти. Наистина. Но за нас, Елиас, дългът трябва да властва над всичко: желание, тъга, самота. Любовта не може да живее тук. Ти избра Мястото на чакането, а Мястото на чакането избра теб. Сега трябва да се отдадеш изцяло на него, с тяло и душа.