Моите хора изсипват катран, камъни и пламъци. Хвърляме всичко, което имаме, срещу ордите, които се катерят по стълбите и се опитват да ни надвият. С кръв, пот и непрестанен труд ги отблъскваме. Но те умират бавно, ако изобщо умират. И продължават да идват.
Мъжете се отпуснат изтощени и окървавени до стената. Нужна ни е победа. Нужна ни е нещо, което да обърне хода.
Размишлявам върху това, когато Декс пристига, изглеждайки толкова изтощен, колкото се чувствам и аз. Докладът му е какъвто очаквах: твърде много загуби, твърде малко успехи. Подценихме Каркауните и надценихме собствените си сили в битката.
— Харпър казва, че тунелите са пълни — съобщава Декс. — Вече е успял да изведе около пет хиляди плебеи по Пътя на поклонника, но още хиляди чакат да бъдат евакуирани. Излизат точно на север от Прохода на поклонника. Тази местност е трудна за преминаване. Ще отнеме време.
— Има ли нужда от хора? — питам.
— Има всичко необходимо.
Кимвам. Поне нещо в този прокълнат от небесата град върви както трябва. — А Патерите?
— Семействата им избягаха. Повечето от тях се барикадираха в къщите си.
Тези мъже трябва да са тук и да се бият. Но ще са нужни още хора, за да ги измъкнем, а нямаме достатъчно сили. Легионите от Естиум и Сайлъс, които трябваше да нападнат от тила армията на Каркауните, са задържани от бури.
— Императрицата?
— В безопасност, Гарване, с Ралий и Фарис. Все още смятам, че са нужни повече стражи…
— Комендантката ще я намери, ако преместим някой от стражите й от двореца — казвам. — Само с Ралий и Фарис тя може да остане скрита. Как се справят силите на Керис? А на Императора?
— Императорът държи западната порта и отказва да се оттегли от битката. Там загубите са най-малко. Той е в свои води. Керис държи източната порта — продължава Декс. — Патер Ралий и неговите хора я следят отблизо, както нареди, но понасят загуби. Каркауните напират силно. Тя поиска още хора.
Устните ми се изкривяват. Тази предателска вещица. Не знаеш какво искам. Все още не мога да разбера какво би могла да е целта й. Но знам, че няма да жертва цялата столица. Няма да има кого да управлява, ако го стори. Всичко, което прави Империята това, което е, е тук: хазната, Залата на записите, дворецът на Императора и, най-важното, хората. Ако позволи градът да падне, ще бъде Императрица на нищо освен пепел.
Поклащам глава. Нужни са ни проклетите легиони от юга. Нужна ни е нещо, за да спрем тези чудовища.
Работи с това, което имаш, не с това, което искаш. Собствените думи на Комендантката. — Какво още, Декс?
— Забелязаха Каркауните да разпръскват бяло вещество около краищата на армията си, Гарване. Сякаш очертават граница. Нямаме представа какво е.
— Това е сол — разнася се зад мен тръпнещият глас на Нощодателя. Дори не подскачам от изненада. Прекалено съм изтощена.
— Сол? — питам. — Защо, по дяволите, ще разпръскват сол около лагера си?
— Духовете не обичат сол, Гарване — казва той, сякаш това е най-естественото нещо на света. — Тя няма да спре Каркауните, които са обладени, защото човешките им тела ги правят имунизирани срещу подобни трикове. Но ще спре нападенията на дивите духове, които се приближават, тези, които не са поробени от магьосниците.
Зяпвам го. — Още духове?
— Те са се освободили от Мястото на чакането и са привлечени от кръвта и насилието на битката тук. Пристигането им е неизбежно.
Нощодателя поставя ръка на рамото ми и изпява няколко високи ноти. Веднага тялото ми, което гореше от дузина рани, се отпуска, болката затихва. Приемам помощта му с благодарност. Той прави това всеки ден, откакто Каркауните започнаха нападението, понякога два пъти дневно, за да мога да продължа да се бия. Не задава въпроси. Просто пристига, изцелява ме и изчезва отново.
Когато се обръща да си тръгне, го спирам. — Онзи ден, когато изцелих Ливия, ти каза, че един ден доверието ми в теб ще бъде единственото ми оръжие. — Поклащам глава пред катастрофата пред мен. Изнемощелите мъже, безкрайната армия на Каркауните. Антиум, столицата, Перлата на Империята, бавно се руши.
— Днес не е този ден, Кървав гарван. — Очите му се задържат върху лицето ми — не, осъзнавам, върху пръстена ми, тъй като ръката ми е подпряна на лицето. После той изчезва.
— Декс — казвам, — намерете колкото можете повече сол. Посолете стената, лазаретите, навсякъде, където са нашите бойци. Кажи на хората да не я пипат. — Какво означава, че духовете са се освободили от Мястото на чакането? Дали са убили Елиас?
Когато луната изгрява, Каркауните обявяват отстъпление. Нищо не се е променило. Нашите хора все още едва ги удържат. Техните неестествено силни войници продължават да сеят хаос. Те имат предимство. Защо, по дяволите, се оттеглят?