Ръбати възгласи се разнасят по стената от моите хора. Аз не се присъединявам към тях. Каквото и да кара Каркауните да се оттеглят, не може да е добро за нас.
Миг по-късно вятърът донася странен звук: вой. Космите на тила ми настръхват, докато звукът се приближава. Плачът е твърде висок, за да е от този свят. Дивите духове.
Мъжете стискат оръжията си, непреклонни пред този нов ужас. Воят се усилва.
— Гарване — Декс се появява до мен. — Какво, по дяволите, е този звук?
— Солта, Декс — казвам. — Разпръснахте ли я?
— Само по стената — отвръща той. — Свърши ни, преди да успеем да я разпръснем в града.
— Няма да е достатъчно. — Блед, опушен облак минава близо до Каркауните, отбягвайки солената граница, която са очертали около армията си, сякаш мравки избягват линия от вода.
Визгливите писъци от облака заглушават всички други звуци — барабаните, виковете на мъжете, накъсаното ми собствено дишане. В този облак има лица, хиляди лица.
Духове.
Моите хора извикват от страх, а аз не знам какво да правя. Не знам как да убия този враг. Как да се боря с него. Не знам какво ще ни стори. Помощ, крещя в ума си. Татко. Майко. Елиас. Някой. Помогнете ни. Все едно викам към луната.
Облакът вече е при стената, прелива над нея. Студ пронизва тялото ми, докато духовете профучават с писъци, съскат срещу солта по стената, преди да се спуснат към незащитените мъже, държащи портите, и в улиците отвъд.
Войниците не знаят какво ги е връхлетяло. В един момент гледат облака с предпазлив страх. В следващия се гърчат и треперят, обладани. После, за мой ужас, започват да се нападат един друг като побеснели животни.
Каркауните реват и щурмуват градските порти. Изсипваме стрели, катран, камъни, но не е достатъчно.
Сграбчвам Декс за яката. — Трябва ни още сол!
— Свърши ни — използвахме всичко, което намерихме.
— Ако нашите хора се нападат един друг, не можем да удържим портите — казвам му. — Ще загубим града. Отиди при Харпър. Кажи му да срути входовете на тунелите. Не можем да рискуваме Каркауните да стигнат до нашите хора.
— Но какво ще стане с хората, които още са останали?
— Върви!
— Гарване! — Друг глас ме вика и Фарис си пробива път през войниците, които се борят да отблъснат Каркауните. Долу мъжете се разкъсват един друг, нападайки с всичко, което намерят. Един от войниците на стената хвърля шепи сол надолу, може би с надежда да прогони духовете от телата, които са обзели. Но това не прави нищо.
Всяка друга армия би избягала от стената при тази гледка — Каркауните, които се катерят по стените, нашите собствени хора, обладани. Но легионите държат.
— Гарване — Фарис е задъхан, но все още има достатъчно разум да говори тихо. — Акушерката, която намерихме да замени предишната, е мъртва. Току-що я открих, увиснала на греда в собствената й къща.
— Е, по дяволите, намерете друга.
— Няма други.
— Нямам време за това!
— Не разбираш. — Фарис се привежда и просъсква, а в треперещите му ръце виждам паника, каквато никога не би изпитал в битка. — Потърсих акушерката, защото времето дойде. Сестра ти е започнала да ражда, Гарване. Бебето идва.
Глава 49
Лайя
Готвачката не ми проговаря дълго, след като се събуждам. Лицето й ми разкрива какво се е случило с децата, които се опитвах да спася. Въпреки това питам.
— Взривът ги уби — казва тя. — Беше бързо. — Златистата й кожа е бледа, но прегърбените й рамене и треперещите й ръце издават гнева й. — Едва не уби и теб.
Сядам. — Къде сме?
— В стария Книжнически квартал — отвръща тя. — В робските помещения. По-далеч е от хаоса, отколкото е Посолството на Маринците, макар и не много. — Тя попива рана на лицето ми с топла кърпа, внимавайки кожата й да не докосне моята. — Небето сигурно те обича, момиче. Взривът те запрати на трийсет стъпки в купчина фураж.
Главата ми пулсира и се мъча да си спомня. Небето сигурно те обича.
Не. Не беше небето. Познах онзи глас. Добре познах усещането на онази ръка, странна, изкривена и прекалено гореща.
Защо би ме Нощодателя отблъснал от пътя на взрива? Защо, когато знае какво се опитвам да направя? В момента на взрива нямах план в главата си — нищо освен да изведа децата. Дали не играя по неговите правила някак си?
Или беше нещо друго?
— Твоят героизъм ни струва скъпо. — Готвачката разбърква котел с някакъв остър на мирис чай над огнището. — Знаеш ли кой ден е днес?