Отварям уста да отговоря, но Готвачката ме прекъсва.
— Денят на Зърнената луна — казва тя. — Изпуснахме шанса си да стигнем до Кървавия гарван. До утре градът ще бъде превзет. Воините са твърде разтегнати и няма подкрепления на хоризонта.
Тя подушва чая и добавя нещо в него. — Момиче — казва, — обучавана ли си от… — тя поема дълбоко дъх — дядо си — изплюва думата, — в лечителство?
— Година и половина, горе-долу.
Тя кима замислено. — И аз също — казва. — Преди да избягам като проклета глупачка. Кога те заведе той при Нел, аптекарката?
— Ъъ… — объркана съм, че знае за Нел, докато не си спомням, отново, че разбира се, тя би я познавала. Дядо обучаваше майка ми от дванадесет до шестнадесетгодишна, преди тя да напусне дома, за да се присъедини към Съпротивата.
— Беше в началото на обучението ми — казвам. — Може би три месеца след началото. — Нел ми показа как да правя десетки лапи и чайове от основни съставки. Повечето лекове бяха за неща, от които само жените имат нужда — за месечните цикли и за предотвратяване на зачеване.
Тя кима. — Така си и мислех. — Излива противния чай в очакващ тиквен съд и го запушва. Мисля, че ще ми го подаде, но вместо това се изправя. — Смени превръзките на раните си — казва. — Всичко, което ти трябва, е там. Стой вътре. Ще се върна.
Докато я няма, сменям превръзките, но не мога да спра да мисля за взрива, за това как Нощодателя ме отблъсна от пътя му, за брата и сестрата, които загинаха. Небеса, бяха толкова млади. Това момиченце не може да е било по-голямо от десет, а малкият й брат — Наджаам — не повече от седем. Обещах на родителите си, че ще го пазя в безопасност.
— Съжалявам — прошепвам.
Можех да ги спася, ако се бях движела по-бързо, ако не бях поела по този път. Колко други книжнически деца са получили заповед да останат в града? Колко други нямат път за бягство? Колко се очаква да умрат заедно с воинските си господари, ако Каркауните превземат Антиум? Гласът на Муса отеква в главата ми. Имаме нужда от теб като глас за Книжниците. Имаме нужда от теб като наш ятаган и щит.
Въпреки че Готвачката ми каза да не го правя, напускам разпадащата се колиба, в която сме се укрили, и излизам навън, потръпвайки от начина, по който движението дърпа раната на лицето ми.
Къщата, в която се намирам, гледа към голям площад. От двете страни има купчини отломки, а отвъд тях — още порутени къщурки. От другата страна на площада десетки Книжници разчистват тухлите на все още димяща колиба, опитвайки се да достигнат до затрупаните вътре.
Ботуши затрополяват отвъд площада, ритмичният им тътен става все по-силен. Бързо като мълния, вестта се разпространява. Книжниците изчезват в къщите си, докато патрулът навлиза на площада. Къщата, в която съм, е по-назад, но въпреки това се качвам по стълбите, с кинжал в ръка. Прикляквам до прозореца, за да наблюдавам движението на патрула, очаквайки виковете на Книжниците.
Чувам само няколко, от онези, които Воините са открили и измъкнали, бичувайки ги в редица, за да спасят, без съмнение, живота на Воините от разрушението на Каркауните.
Когато Воините си отиват, останалите Книжници излизат отново, връщайки се към отломките на разрушената къща. Чудя се как са се разбрали толкова бързо, когато стълбището проскърцва.
— Момиче — изграква Готвачката, — тук ли си?
Когато слизам по стълбите, тя кима с глава на север. — Ела с мен — казва. — И не задавай въпроси. — Вече не държи тиквения съд с чая и искам да разбера какво е направила с него. Но си замълчавам. Докато прекосяваме площада, Готвачката не хвърля и поглед към Книжниците.
— Готвачко. — Бързам да я настигна. Сякаш знае какво смятам да я попитам. — Тези хора. Можем да им помогнем. Да ги изведем оттук.
— Бихме могли. — Тя звучи напълно неучудена от предложението ми. — И после можеш да гледаш как Нощодателя взема пръстена от Гарвана, освобождава проклетите си поданици и разрушава света ни.
— Аз съм тази, която трябва да вземе пръстена — казвам. — Не ти. Ти можеш да събереш Книжниците, да им покажеш пътя навън. Сама каза, че Каркауните ще превземат града. Какво мислиш, че ще се случи с тези хора, когато го направят?
Докато говоря, се промъкваме покрай група Книжници, които гасят пожар заедно с воински помощници. Те са деца — тийнейджъри, влачещи кофи с вода, когато би трябвало да бягат нанякъде, по дяволите.
— Това не е наш проблем — просъсква Готвачката и ме сграбчва, издърпвайки ме, преди помощните войници да ни забележат и да ни принудят да им помагаме. — Имам други неща за вършене, докато ти вземаш пръстена.