Винаги съм мразил град Антиум. Всичко в него крещи Империя — от високите, непристъпни стени до улиците, проектирани на нива, за да отблъскват нападения. За първи път се радвам, че градът е толкова типично воински. Защото силите, изправени срещу него — и в него — са огромни, а защитите му са ужасяващо крехки.
Слизам по стената с вятърна походка, устремен към стълбите, които ще ме отведат до беснеещите тълпи от обладени воини долу. Има стотици духове, които трябва да бъдат намерени, омагьосани и освободени.
Стъпалата изчезват две по две под краката ми и почти съм стигнал до дъното, когато разпознавам русолява глава пред мен, която се бие сред обладаната тълпа. Лицето й е тъмно от пепел, изрисувано със сълзи, докато размахва огромен боен чук, опитвайки се да отблъсне своите сънародници. От запад се разнася силен стон — скърцане на дърво и изкривяване на метал. Каркаунците са почти пробили портите на града.
— Спрете! — Гласът ми, усилен от магията на Маут, избухва над района под стената. Обладаната тълпа се обръща към мен като едно цяло, магията ми ги привлича като поглед на кобра, хипнотизираща мишка.
— Е-Елиас? — прошепва Кървавия гарван, но аз не я поглеждам.
— Елате при мен — заповядвам на духовете да се приближат. — Освободете тези, които сте обсебили.
Тези духове са по-диви и се съпротивляват, отдръпвайки се от мен. Гневът ми нараства и усещам ръцете си върху ятаганите. Но магията на Маут поема контрол и неестествено спокойствие ме обгръща. Не, част от мен се бунтува срещу нахлуването на магията, която е по-агресивна от преди. Маут контролира тялото ми. Ума ми. Това не е правилно.
Но дали не е? Трябва да се слея с магията, за да стана Ловецът на души. Първо трябваше да се освободя от привързаностите си към света на хората. А сега трябва да се откажа от себе си. От идентичността си. От тялото си.
Не, нещо дълбоко в мен крещи. Не. Не. Не.
Но как иначе ще преведа толкова много духове? Тяхното присъствие тук е по моя вина. Страданието, което са причинили, е по моя вина. Никога не мога да го поправя. Всички смъртни случаи, които са предизвикали, ще тежат на съвестта ми, докато не напусна този свят. Но мога да го спра. И за да го направя, трябва да се предам.
Поеми ме, казвам на магията. Стани мен.
— Освободете хората, които сте обсебили. — Духовете се отдръпват от заповедта ми, толкова объркани от собствената си смърт, че търсят единствено да задържат, наранят, обичат, почувстват отново. — Тук няма нищо за вас. Само болка.
Привличам ги всички с магията. Маут потъва в самата ми душа с всяка изминала секунда, сливайки се неразделно с мен. Кървавия гарван и Фарис зяпат, но те не виждат приятеля си Елиас Валерий. Не виждат мъжа, избягал от Блекклиф, нарушил обетите си, предизвикал Комендантката и Императора, за да проникне в затвора Кауф. Не виждат момчето, с което заедно оцеляха в Блекклиф.
Те виждат Ловецът на души.
Духовете въздъхват и освобождават телата, които са обсебили, преминавайки отвъд този свят. Първо десетки, после, когато позволявам на магията да ме завладее, стотици. Хаосът затихва, докато тази малка група войници, поне, се връща към себе си.
— Дойде. — Кървавия гарван сега плаче открито. — Чу ме и дойде. Елиас, каркаунците на стената, те ни избиват. Ето-ето ще пробият.
— Не дойдох заради теб. — Това е моят глас, който тя чува — безмилостният монотон на Маска. И все пак това не съм аз. Това е Маут. Спри! крещя му в ума си. Тя ми е приятелка.
Но Маут не слуша. — Дойдох — чувам се да казвам, — защото е мой свещен дълг да защитавам света на живите от царството на духовете. Остави ме на работата ми, Кървав гарван, и аз ще оставя теб на твоята.
Отдалечавам се от нея с вятърна походка, придвижвайки се бързо към следващата група от обладени войници. Защо го направих? Защо бях толкова жесток?
Защото е необходимо. Знам отговора почти преди да задам въпроса. Защото трябва да преведа духовете. Защото дългът ми е на първо място.
Защото любовта не може да живее тук.
Прелитам над стената на града, търсейки следващата група от заблудени духове, само проблясък на мрак за човешкото око. Точно пред източната порта на Антиум каркаунците се събират и напредват с таран, голям колкото търговски кораб на Маринците. Пробиват древните порти на Антиум като юмрук през хартиен параван.
Никой не защитава стената. Не се излива смола. Няма стрелци, които да отвърнат на атаката. Воините са се оттеглили. Позната фигура с бледа кожа се отдалечава от битката, последвана от група мъже. Керис Ветурия. Тя изглежда спокойна, докато позволява на портата да падне.