Лайя държи в ръцете си хлъзгаво, мокро, мръсно... нещо. Грабва кърпите от мен, увивайки детето в една, докато с другата ръка развива пъпната връв от врата му. Движи се бързо, почти неистово, и странен, непознат страх ме изпълва.
— Защо не издава звуци? — настоявам. — Защо е...
Лайя пъха пръст в устата на бебето, прочиствайки я, и миг по-късно то издава ушите раздиращ вой.
— Ох — изписуквам, когато Лайя ми подава бебето. — Аз...
— Пошепни му надеждите си в ухото — казва тя. Когато я зяпвам, тя въздъхва нетърпеливо. — Смята се за късмет.
Тя се обръща към сестра ми, правейки небесата знаят какво, а аз гледам надолу към детето. Войовете му затихват и то ме наблюдава, изглеждайки леко объркано. Не мога да го виня.
Кожата му е златистокафява, няколко тона по-тъмна от тази на Ливия, когато е прекарала лятото на слънце. Косата му е тънка и черна. Има жълтите очи на баща си, и все пак те не са на Марк. Те са красиви. Невинни.
Отваря уста и издава звук, който ми звучи като „Ха“, сякаш се опитва да каже началото на името ми. Това е нелепа мисъл, но вълна от гордост ме залива. Той ме познава.
— Здравей, племенниче. — Придърпвам го близо до себе си, така че е само на сантиметри от лицето ми. — Пожелавам ти радост и семейство, което те обича, приключения, които те оформят, и истински приятели, с които да ги споделиш.
Юмрукът му се размахва, оставяйки следа от кръв по маската ми. Разпознавам нещо в него тогава. Нещо от мен, макар че не е в лицето му. То е по-дълбоко. Мисля за песента, която му изпях. Чудя се как съм го променила.
Викане отвън отклонява вниманието ми от детето. Гневният тембър на познат глас се издига от долния етаж. Стъпки загърмяват по стълбите и вратата се отваря с трясък. Марк, заедно с половин дузина мъже от рода Артурия, влиза с изваден ятаган. Императорът е покрит с кръв — негова или на Каркауните, не знам. Не поглежда мен, Ливия или Лайя. Достига ме в две крачки. Без да прибира меча си, той протяга лявата си ръка за детето си. Предавам му бебето, мразейки това чувство, цялото ми тяло е напрегнато.
Марк гледа в лицето на детето. Не мога да разчета изражението му. И Марк, и синът му мълчат, главата на Императора е наклонена, сякаш слуша нещо. Той кимва веднъж.
— Закариас Марк Ливий Артурий Фарар — казва той, — пожелавам ти дълго царуване като Император, слава в битките и брат до теб.
Връща ми детето, необичайно внимателно. — Вземи сестра си и детето, Гарване, и напусни града. Това е заповед. Тя идва за него.
— Комендантката ли?
— Да, проклетата Комендантка — сопва се Марк. — Портите са пробити. Каркауните са проникнали през първото ниво. Тя е оставила битката на един от своите лейтенанти и е на път насам.
— Гарване. — Гласът на Лайя е задавен. Забелязвам, че е вдигнала качулката си, и си спомням, че тя познава Марк. Че той веднъж едва не я е убил — след като се опита да я изнасили. Потрепервам, мислейки за това. Тя е приведена, гласът й е дрезгав, докато се опитва да се прикрие. — Сестра ти.
Ливия е смъртно бледа. — Добре съм — промълвява тя, докато се опитва да стане. — Дай ми го... дай ми го.
Съм до нея в две крачки, песента й вече е на устните ми. Не мисля за войниците на Марк, които ще видят това, нито за Ралий или Фарис. Пея, докато не почувствам тялото й да се лекува. В момента, в който цветът се връща на лицето й, Марк я издърпва през вратата и надолу към пералнята, отваряйки я с размах. Ралий минава, после Фарис, после сестра ми.
Марк не поглежда детето отново. Той ми махва нетърпеливо да продължа.
— Господарю — казвам, — не мога да напусна града, когато той...
— Защитавай наследника ми — казва той. — Градът е загубен.
— Не... не може да бъде...
Но той ме избутва в тунела и затваря вратата след мен. И едва там, в тъмнината, осъзнавам, че нямам представа къде е Лайя.
Тичаме. От тунелите не чуваме лудницата горе, но умът ми е разкъсан — половината от мен иска да се върне и да се бие, а другата половина знае, че трябва да изведа сестра ми и малкия Закариас от Антиум.
Когато стигаме до междинна станция в тунелите, където Харпър е разположил войници да охраняват пътищата за евакуация, забавям крачка.
— Трябва да се върна — казвам.
Ливия поклаща глава, обезумяла. Закариас пищи, сякаш усеща тревогата на майка си. — Дадоха ти заповед.
— Не мога да напусна града — отвръщам. — Не така. Не криейки се в сенките. Там има хора, които разчитаха на мен, а аз ги изоставих.
— Хели, не.