Забелязвам група Книжници, които разчистват развалини под ръководството на двама Воини, които не обръщат внимание, защото слушат барабанни съобщения. Те обсъждат съобщенията с тихи, напрегнати гласове, също толкова наясно със звуците на близките боеве, колкото и аз. Използвам разсейването на Воините, за да се промъкна до Книжниците.
— Не можем просто да избягаме — една жена поглежда страхливо към Воините. — Ще ни подгонят.
— Трябва — казвам. — Ако не избягате от тях сега, ще бягате от Каркауните, но тогава няма да имате къде да отидете.
Друга жена от групата чува, изпуска кирката си и се откъсва, и това е всичко, от което другите Книжници имат нужда. Трийсетина души се пръсват, възрастните грабват малкото деца, всички изчезват в десетина посоки, преди Воините дори да разберат какво става.
Подканям Книжниците напред и спирам, за да предупредя всеки, когото видя, молейки ги да предадат съобщението. Когато стигам до Чуждестранния квартал, виждам стотици Книжници, които се стичат към посолството.
Битка се разлива по улиците пред мен. Група спомагателни Воини се сражава с много по-голяма сила от Каркауни. Макар варварската стомана да се чупи върху ятаганите на спомагателните, Воините са притиснати, надвити от простата численост. Ако това се случва из целия град, тогава варварите ще контролират Антиум до падането на нощта.
Заобикалям битката и когато стигам до посолството, Книжниците се изливат през вратите. Гръмливият, дрезгав глас на Готвачката е мигновено разпознаваем, докато нарежда на всички да слязат по стъпалата и в тунелите.
— Време беше, по дяволите! — казва Готвачката, когато ме вижда. — Слизай долу. Някои от тези роби знаят пътя навън. Последвай… — Готвачката вижда лицето ми и изпъшква, когато разбира, че нямам намерение да си тръгна — поне не преди всички да минат.
Докато тя говори, пристигат още Книжници. Сега виждам и Воини, повечето от които, съдейки по облеклото им, са плебеи. Те са привлечени от тълпата, правилно предполагайки, че има причина толкова много Книжници да се стичат тук.
— Проклети адове, момиче — казва Готвачката. — Виждаш ли какво направи?
Правя знак на Воините да влязат. — Няма да кажа на майка с плачещо дете, че не може да избяга оттук — сопвам се. — Не ме интересува дали е Воин или не. А теб?
— Проклета да си, момиче — изръмжава Готвачката. — Ти си точно като ба… — Тя стисва устни и се обръща с раздразнение. — Мърдайте, мързеливи копелета! — излива гнева си върху най-близките Книжници. — Има стотици зад вас, които искат да живеят не по-малко от вас!
Подтиквани от заплахите на Готвачката, Книжниците бавно се придвижват през тунелите, а посолството започва да се изпразва — но не достатъчно бързо. Каркауните се приближават, нахлуват по улиците. Воините са надвити.
Докато гледам, виждам как един отряд спомагателни войници пада, кръв и вътрешности опръскват въздуха в червено. И въпреки че познавам злодеянията на Империята от първа ръка, очите ми се насълзяват. Никога няма да разбера жестокостта на войната, дори когато враговете ми са унищожавани.
— Време е да тръгваме, момиче. — Готвачката се появява до рамото ми и ме избутва надолу по стъпалата към мазето. Не протестирам. Без съмнение в града все още има Книжници. Но аз направих каквото можах.
— Помогни ми с това. — Тя залоства вратата на мазето, ръцете й са стабилни. Отгоре се чува счупване на стъкло, последвано от грубите викове на Каркауните.
Готвачката бърника нещо във вратата и накрая изважда нещо, което прилича на много дълъг фитил за свещ. Моменти по-късно той започва да искри.
— В прикритие! — Бягаме към вратата, водеща към тунела, и я затваряме точно когато земята започва да трепери. Тунелите стенат и за дълги мигове се притеснявам, че камъните над нас ще се срутят. Но когато прахът се разсейва, проходът е устоял, и аз се обръщам към Готвачката.
— Експлозиви? Как?
— Моряците имаха склад — казва Готвачката. — Малките приятелчета на Муса ми показаха. Е, момиче, това е. Тунелът е запечатан. Сега какво?
— Сега — казвам аз, — се махаме по дяволите от този град.
Глава 55
Кървавия гарван
Каркауните заливат Антиум, пробивайки порта след порта, писъците на техните воини ме смразяват до кости. Техните обладени от духове бойци са изчезнали, може би благодарение на Елиас.
Но щетите са нанесени. Те унищожиха силите ни. Марк беше прав. Столицата на Империята е загубена.
Гневът ми е чист, пламтящ пламък, който ме кара да разкъсам всеки Каркаунин, когото видя. И когато в далечината забелязвам позната руса фигура, която си пробива път през града с шепа войници зад гърба си, гневът ми пламва бял и горещ.