— Дългът преди всичко — той отдава чест — до смърт.
Обръщам се към хората си — Маски, спомагателни войници, легионери. Всички са преживели атака след атака. Изтощени са. Сломени са.
Чувала съм много красиви речи като войник. Не помня нито една от тях. Затова накрая изравям думите, които Керис ми даде преди много време — и се надявам на небесата, че ще се върнат, за да я преследват.
— Има успех — казвам. — И има провал. Земята между тях е за тези, твърде слаби, за да живеят. Дългът преди всичко, до смърт.
Те ми го извикват в отговор, и ние се строяваме, ред след ред от щитове, копия и ятагани. Нашите стрелци имат малко стрели, но подготвят каквото имат. Тътнежът в долината става по-силен, докато Каркауните се изкачват по склона към нас, и сега кръвта ми пее, а аз изваждам бойния си чук и изръмжавам.
— Хайде, копелета. Елате за мен!
И изведнъж Каркауните вече не са далечен тътнеж, а бушуваща, обезумяла орда от хиляди, които не желаят нищо повече от това да унищожат всичко, което е останало от нас. В прохода зад нас моите хора извикват.
Сега, мисля си, да видим от какво са направени Воините.
След час Каркауните разкъсват предната половина на нашите сили. Всичко е кръв, болка и жестокост. Все пак продължавам да се бия, а мъжете се сражават до мен, докато зад нас онези, които бягат от града, продължават по пътя.
По-бързо, мисля си към тях. За бога на небесата, побързайте. Чакаме белия дим, докато Каркауните продължават да настъпват, вълна след вълна. Силите ни намаляват от петстотин мъже на четиристотин. Двеста. Петдесет. Няма дим.
Пропастта е твърде широка, за да я задържим още дълго. Тя е затрупана с тела, но Каркауните просто се катерят над тях и слизат надолу, сякаш хълмът е от камък, а не от мъртвите им сънародници.
От града се разнася адски звук. Той е по-ужасен от тишината в Блекклиф след Третото изпитание, по-ужасен от измъчените стонове на затворниците в Кауф. Това е писъкът на онези, които оставих зад себе си, докато се изправят пред насилието на Каркауните. Вълците вече са сред моя народ.
Не можем да отстъпим. По Пътя на поклонниците все още има стотици, а десетки излизат от тунелите. Още малко време. Само още малко.
Но нямаме повече време, защото вляво от мен падат още двама от моите мъже, посечени от стрели на Каркауните. Чукът ми се плъзга в дланта, хлъзгав от кръвта, която покрива всеки сантиметър от кожата ми. Но идват още — твърде много. Не мога да се справя с всички. Викам за помощ. Единствените отговори са бойните викове на Каркауните.
Тогава разбирам, най-сетне, че съм сама. Няма никой друг, който да се бие до мен. Всичките ми мъже са мъртви.
И все пак още Каркауни се изсипват през стената от тела. Небеса, нима числата им са безкрайни? Нима някога ще се откажат?
Няма, осъзнавам, и това ме кара да искам да крещя, да плача, да убивам. Те ще се втурнат през този проход. Ще връхлетят върху евакуираните като чакали върху ранени зайци.
Търся в небето бял дим — моля ви, моля ви. И тогава усещам остра болка в рамото си. Смаяна, поглеждам надолу и виждам стрела, забита в него. Отблъсквам следващата, която лети към мен, но идват още стрелци. Твърде много.
Това не се случва. Не може да бъде. Сестра ми е някъде там горе с надеждата на Империята в ръцете си. Може още да не е стигнала до пещерите.
При мисълта за нея, за малкия Закариас, за двете малки момичета, които казаха, че ще се бият с Каркауните, извиквам всяка последна частица сила, която имам. Аз съм същество от кошмарите на варварите, сребърнолик, окървавен демон от ада, и няма да ги пусна да минат.
Убивам, убивам и убивам. Но не съм свръхестествено същество. Аз съм от плът и кръв, и силите ми отслабват.
Моля ви. Моля ви. Още време. Само още малко време.
Но нямам време. То свърши.
Скоро ще бъдеш изпитана, дете. Всичко, което цениш, ще изгори. В този ден няма да имаш приятели. Няма да имаш съюзници. Няма да имаш другари по оръжие. В този ден доверието ти в мен ще бъде единственото ти оръжие.
Падам на колене. „Помогни ми“, хълцам. „Моля те — моля те, помогни ми. Моля те —“ Но как може да ми помогне, ако не ме чува? Как може да ми предложи помощ, ако не е тук?
„Кървав гарван.“
Обръщам се и виждам Нощния вестител, застанал точно зад мен. Ръката му се вдига и прави лек жест, и Каркауните спират, задържани от огромната сила на джиновете. Той оглежда клането безстрастно. После се обръща към мен, но не говори.