Майка се обръща, сграбчва Гарвана и я изправя. Очите на Кървавия гарван се отварят леко, и тя се опира тежко на майка ми, която после я бута към мен.
Нямам избор, освен да я хвана, коленете ми почти се огъват под внезапната тежест. Но Гарванът се изправя, опитвайки се да остане стабилна на краката си, използвайки ме за опора.
— Обичам те, Л-Л-Лайя. — Звукът на името ми върху устните на майка ми е повече, отколкото мога да понеса, и аз клатя глава, опитвайки се да й кажа не през хлипанията си. Не отново. Не отново.
— Кажи на брат си всичко — казва тя, — ако вече не знае. Кажи му, че се гордея с него. Кажи му, че съжалявам.
Тя се изправя от камъните и се стрелва настрани, привличайки огъня на Каркауните, докато ги пронизва с още стрели.
— Не! — изкрещявам, но тя го прави, и ако не се движа, всичко ще е напразно. Поглеждам я за последен път и знам, че никога няма да забравя как бялата й коса се вее като знаме на победата и как сините й очи блестят от ярост и решителност. Най-накрая тя е Лъвицата, жената, която познавах като дете — и, някак, повече.
— Кървав гарван! — извиквам към нея, докато се изкачвам по Пътя на поклонниците. — Събуди се — моля те —
— Коя — Тя се опитва да ме види, но израненото й лице е обляно с кръв.
— Аз съм Лайя — казвам. — Трябва да вървиш, разбираш ли? Трябва.
— Видях бял дим.
— Върви, Гарване — върви!
Стъпка по стъпка, напредваме по Пътя на поклонниците, докато сме достатъчно високо, за да виждаме над телата и към силите на Каркауните, намалели, но все още огромни. Достатъчно високо, за да гледам как майка ми ги елиминира един по един, грабвайки стрелите, които Каркауните изстрелват срещу нея, давайки ни колкото може повече време.
И тогава вече не се обръщам назад. Само се движа, полупревличайки, полунасърчавайки Кървавия гарван напред и нагоре. Но е твърде далеч, а Гарванът е твърде ранен, дрехите й са подгизнали от кръв, тялото й е отегчено от болка.
— Толкова съжалявам — прошепва тя. — Върви — продължавай без —
— Кървав гарван! — Глас отпред и проблясък на сребро. Познавам това лице. Маската, която ми помогна в Кауф. Този, който ме освободи преди месеци. Авитас Харпър.
— Слава на проклетите небеса —
— Аз ще поема от тази страна, Лайя. — Харпър премята другото рамо на Гарвана през своето, и заедно я издърпваме по пътя, след това надолу през плитка котловина към пещера, където ни чака красив, тъмнокож Маска. Декс Атрий.
— Харпър — Гарванът промърморва шепнешком. — Казах ти… да срутиш тунелите. Не изпълни заповедите.
— С цялото ми уважение, Гарване, това бяха глупави проклети заповеди — казва Харпър. — Престани да говориш.
Обръщам глава, докато влизаме в пещерата. От тази височина мога да видя надолу по хълма към Пролуката.
Към Каркауните, които сега се изкачват по пътя без никой да им пречи.
— Не — прошепвам. — Не — не — не —
Но вече сме в пещерата, Декс ни подканя да побързаме напред.
— По дяволите — казва Авитас. — Лайя, ела бързо. Не са далеч зад нас.
Не искам да я оставя, искам да изкрещя. Не искам да умре сама. Не искам да я загубя отново.
Когато сме в края на дълъг проход, осветен с факли със син пламък, оглушителен тътен избухва, последван от безпогрешния звук на хиляди тонове падащи скали.
И после тишина.
Плъзвам се надолу по земята до Гарвана. Тя не може да ме види, но протягa ръка и хваща моята.
— Ти — ти я познаваше? — прошепва тя. — Готвачката?
Отнема ми много време да отговоря. Докато го направя, Гарванът е изгубил съзнание.
— Името й беше Мириа от Сера — говоря, макар никой да не ме чува. — И да. Познавах я.
ЧАСТ V: ЛЮБИМА
Глава 52
Кървавия гарван
Лайя от Сера не може да задържи мелодия, дори да й зависи живота. Но нейното напяване е сладко и леко, странно утешително. Докато се движи около краищата на стаята, се опитвам да доловя обкръжението си. Светлината на лампата прониква през огромен прозорец и усещам хлад във въздуха — знак, че лятото свършва на север. Разпознавам ниските, сводести сгради отвъд прозореца и големия площад, към който са обърнати. Намираме се в Делфиниум. Въздухът носи тежест. Тежина. В далечината проблясват светкавици над Невенес. Усещам мириса на буря.
Лицето ми се усеща странно и вдигам ръце към него. Маската. Джиновете. Мислех, че е било кошмар. Но когато усещам кожата си за първи път от седем години, осъзнавам, че не беше сън. Маската ми я няма.
И част от душата ми заедно с нея.
Лайя чува движението ми и се обръща. Виждам острието на кръста й и инстинктивно посягам към своето.