— Не посещавам бордеи — тихо отвръща Декс, следвайки погледа ми към жените. — Дори да го правех, не ми е толкова лесно, Гарване. И ти го знаеш.
Стрелвам Авитас Харпър с поглед. Махай се. Когато той се отдалечава извън обсега на слуха, се обръщам към Декс. — Мадам Хеера е на площад Мандиас. Къщата на забравата. Хеера е дискретна. Отнася се добре с жените си — и с мъжете. — При колебанието на Декс губя търпение. — Оставяш вината си да те разяжда, а това ни коства в селото — казвам. Онзи набег трябваше да ни осигури нещо, с което да се справим с Керис. Провалихме се. Марк няма да е доволен. А сестра ми ще понесе това недоволство.
— Когато съм потисната — продължавам, — посещавам Хеера. Помага. Иди или не. Не ми пука. Но спри да бъдеш тъжен и безполезен. Нямам търпение за това.
Декс си тръгва, а Харпър приближава коня си. — Посещаваш Хеера? — Има нещо повече от обикновено любопитство в гласа му.
— Пак ли четеш по устните?
— Само по твоите, Гарване. — Зелените очи на Харпър се спускат към устата ми толкова бързо, че едва не го пропускам. — Простете въпроса ми. Предположих, че имаш доброволци, които да задоволяват твоите… нужди. Предишният заместник на Кървавия гарван понякога намираше куртизанки за него, ако имаш нужда да…
Бузите ми пламват от картината, която това предизвиква. — Спри да говориш, Харпър — казвам. — Докато си назад.
Галопираме към двореца, чийто перлен блясък е нагла лъжа, прикриваща потисничеството вътре. Външните порти са оживени по това време, придворни от Илустрия и привърженици на Меркатор се борят да влязат в тронната зала, за да спечелят благоволението на Императора.
— Нападение над Марин би било от голяма полза за…
— …флотата вече е ангажирана…
— …Валерий ще ги смаже…
Потискам въздишка заради безкрайните интриги на Патрите. Те изкарваха баща ми от кожата му със своите кроежи. Когато ме виждат, млъкват. Изпитвам мрачно задоволство от тяхното неудобство.
Харпър и аз бързо си проправяме път през придворните. Мъжете в дългите си наметала с кожени кантове се отдръпват от кишата, вдигната от коня ми. Жените, блещукащи в дворцови одежди, наблюдават крадешком. Никой не среща погледа ми.
Свинe. Никой от тях не предложи дори дума в памет на семейството ми, след като Марк ги екзекутира. Дори насаме.
Майка ми, баща ми и сестра ми умряха като предатели, и нищо не може да промени това. Марк искаше да изпитам срам, но аз не го чувствам. Баща ми даде живота си, опитвайки се да спаси Империята, и един ден този факт ще стане известен. Но сега е сякаш семейството ми никога не е съществувало. Сякаш животът им е бил просто халюцинация.
Единствените, които се осмелиха да споменат родителите ми, са Ливия, една стара Книжница, която не съм виждала от седмици, и едно момиче Книжница, чиято глава би трябвало да е в чувал на кръста ми точно сега.
Чувам жуженето на гласове в тронната зала много преди да видя двойните й врати. Влизайки, всеки войник отдава чест. Вече са научили какво се случва с тези, които не го правят.
Марк седи вкочанен на трона си, големите му ръце стиснати върху подлакътниците, лицето му зад маската безизразно. Кървавото му наметало се стеле по пода, отразявайки се зловещо в сребърно-медната му броня. Оръжията на кръста му са остри като бръснач, за досада на по-възрастните Патри от Илустрия, които изглеждат меки до своя император.
Комендантката не е тук. Но Ливия е, лицето й безизразно като на Маска, докато седи на собствения си трон до Марк. Мразя, че е принудена да стои тук, но все пак облекчението ме залива; поне е жива. Тя е великолепна в рокля в цвят лавандула, тежка от златна бродерия.
Гърбът на сестра ми е изправен, лицето й напудрено, за да скрие синината на бузата. Нейните придворни дами — жълтооки братовчедки на Марк — се тълпят на няколко крачки от нея. Те са Плебеи, избрани от сестра ми от тяхното село като жест на добра воля към Марк и семейството му. И подозирам, че като мен намират двора за непоносим.
Марк приковава вниманието си върху мен, въпреки очевидно разтревожения посланик на Марин, стоящ пред него. Докато се приближавам, раменете на Императора потръпват.
— Не е нужно да ме предупреждаваш, по дяволите — промърморва той. Посланикът сбърчва чело, и аз осъзнавам, че Марк не отговаря на мъжа. Говори си сам. При объркването на посланика, Императорът му махва да се приближи.
— Кажи на своя остарял крал, че няма защо да се крие — заявява Марк. — Империята не се интересува от война с Марин. Ако му трябва знак за нашето благоволение, нека ми предостави списък с враговете си. Ще му изпратя главите им като подарък. — Посланикът пребледнява и се отдръпва, а Марк ми прави знак да се приближа.