Изражението на Лайя е неразгадаемо. — И ще позволиш ли на твоя народ да бъде използван?
Не очаквам въпроса. Ливия, обаче, изглежда не е изненадана, и имам отчетливото чувство, че тя и Лайя вече са водили този разговор.
— Ако смяташ да върнеш трона на своя племенник, — казва Лайя, — ще имаш нужда от съюзници, за да се пребориш с Комендантката — силни съюзници. Нямаш достатъчно хора, за да го направиш сама.
— А ако не искаш твоят народ да бъде напълно унищожен от джиновете и армията на Воините, — отвръщам аз, — и ти ще имаш нужда от съюзници. Особено такива, които познават добре Воините.
Гледаме се една друга като две предпазливи кучета.
— Авгурът спомена нещо за Нощодателя преди няколко седмици. — Предлагам накрая. — Преди обсадата на Антиум. Истината за всички същества, човек или джин, се крие в тяхното име.
Проблясък на интерес в лицето на Лайя. — Готвачката ми каза нещо подобно. — казва тя. — Каза, че познаването на историята на Комендантката ще помогне да я унищожим. И аз познавам някой с уникални умения, който може да ни помогне.
— Нас?
— Помогни на моя народ, Кървав гарване. — Виждам колко й струва на Лайя да ми го поиска. — И аз — и моите съюзници — ще ти помогнем да върнеш короната на племенника си. Но…
Тя накланя глава, и докато се опитвам да разгадая погледа й, тя изважда кинжал от кръста си и го хвърля към мен.
— Какво, по дяволите… — Измъквам острието от въздуха инстинктивно и го насочвам към нея за времето, нужно да мигна два пъти. — Как смееш…
— Ако ще нося Серанска стомана, — казва Лайя съвсем спокойно, — бих искала да се науча да я използвам. И ако ще бъда съюзник на Воин, бих искала да се бия като такъв.
Зяпвам я, като далечно забелязвам тихата усмивка на Ливия. Лайя поглежда към Закариас и след това през прозореца, и онази сянка отново преминава през лицето й. — Макар че се чудя, дали би ме научила да използвам лък, Кървав гарване?
Спомен изплува от мъглата на изминалата седмица: силните ръце на Готвачката, докато стреляше стрела след стрела по Каркауните. Обичам те, Лайя, беше казала тя. Лицето на Лайя, когато Готвачката й изкрещя да ме заведе в пещерата на Авгурите. И по-стари спомени: свирепостта на Готвачката, когато ми каза, че ще ме убие, ако нараня Лайя. Начинът, по който, когато изцелих онази стара жена, някаква далечна музика в нея ми напомни за момичето Книжник.
И изведнъж разбирам. Майка.
Спомням си лицето на собствената си майка, когато отиваше към смъртта си. Сила, момичето ми, беше казала тя.
Проклинам този свят за това, което причинява на майките, за това, което причинява на дъщерите. Проклинам го, задето ни прави силни чрез загуба и болка, сърцата ни откъснати от гърдите ни отново и отново. Проклинам го, задето ни принуждава да издържаме.
Когато срещам погледа на момичето Книжник, осъзнавам, че тя ме е наблюдавала. Не говорим. Но в този момент тя познава сърцето ми. И аз познавам нейното.
— Е? — Лайя от Сера ми подава ръка.
Приемам я.
Глава 53
Ловецът на души
Ловецът на души
Минават много дни, преди духът да изкаже болката си. Слушането й смразява кръвта ми. Той преживява всяка памет, прилив на насилие, себичност и жестокост, които за първи път трябва да почувства в целия им ужас.
Повечето духове преминават бързо. Но понякога греховете им са толкова големи, че Маут не ги пуска да продължат. Не и докато не изстрадат това, което са причинили.
Така е с духа на Марк Фарар.
През цялото време брат му остава до него, мълчалив, търпелив. След като прекара последните девет месеца, свързан с телесното тяло на близнака си, Зак е имал достатъчно време да изстрада това, което беше. Сега той чака брат си.
Най-накрая идва денят, когато Маут е доволен от страданието на Марк. Близнаците вървят до мен тихо, един от всяка страна. Те са празни от гняв, от болка, от самота. Готови са да преминат.
Приближаваме реката, и аз се обръщам към братята. Пресявам безпристрастно през умовете им и намирам спомен, който е радостен — в този случай, ден, прекаран заедно на покривите на Сайлъс, преди да бъдат отведени в Блекклиф. Баща им им купил хвърчило. Ветровете бяха благоприятни, и те го пуснали високо.
Давам на братята този спомен, за да могат да се потопят в реката, без да ме тревожат повече. Взимам тяхната тъмнина — онова, което Блекклиф намери в тях и подхрани — и Маут я поглъща. Къде отива тя, не знам. Подозирам обаче, че може да има нещо общо с онова бушуващо море, което видях, когато говорих с Маут, и съществата, дебнещи в него.