Дарин извиква предупреждение, но аз крача напред към поляната, предпазливостта ми е надвита от гняв. Бронираната фигура на Елиас е прикована към едно дърво, всеки мускул се напряга срещу невидими окови. Той се гърчи, като животно в капан, с юмруци стиснати, докато цялото му тяло се навежда към центъра на поляната.
Шаева е коленичила, черната й коса докосва земята, кожата й е восъчна. Лицето й е без бръчки, но опустошението, което излъчва, се усеща древно.
Нощният вестител, забулен в мрак, стои над нея. Сърповидното острие в сянката на ръката му блести, сякаш е направено от диаманти, потопени в отрова. Той го държи с леки пръсти, но тялото му е напрегнато — възнамерява да го използва.
От гърлото ми се изтръгва ръмжене. Трябва да направя нещо. Трябва да го спра. Но откривам, че вече не мога да се движа. Магията, която държи Елиас, е сграбчила и мен, и Дарин.
„Нощни вестителю“ — прошепва Шаева. „Прости ми грешката. Бях млада, аз—“
Гласът й заглъхва в задавяне. Нощният вестител, мълчалив, прокарва пръсти по челото й, като баща, даващ благословията си.
После я пронизва през сърцето.
Тялото на Шаева се сгърчва, ръцете й се въртят като вятърна мелница, тялото й се изправя, сякаш жадува за острието, и устата й се отваря. Очаквам писък, викове. Вместо това думите се изливат.
Остава едно парче, и внимавай за Жътваря при портите!
Врабчетата ще се удавят, и никой няма да го знае.
Миналото ще гори, и никой няма да го спре.
Мъртвите ще възкръснат, и никой не може да оцелее.
Детето ще бъде окъпано в кръв, но живо.
Перлата ще се пропука, студът ще влезе.
Месарят ще се счупи, и никой няма да я задържи.
Призракът ще падне, плътта й ще изсъхне.
До Луната на жътвата, Кралят ще има своя отговор.
До Луната на жътвата, забравените ще намерят господаря си.
Брадичката на Шаева пада. Миглите й трептят като крила на пеперуда, а острието, забито в гърдите й, капе кръв, червена като моята. Лицето й се отпуска.
После тялото й избухва в пламъци, проблясък от ослепителен огън, който се превръща в пепел след секунди.
„Не!“ — извиква Елиас, с две мокри следи от двете страни на лицето си.
Не разгневявай Нощния вестител, Елиас, искам да изкрещя. Не се оставяй да те убие.
Облак от пепел се върти около Нощния вестител — всичко, което е останало от Шаева. Той за пръв път поглежда към Елиас, накланя глава и пристъпва, със сърп в ръка, от който капе кръв.
Далеч си спомням как Елиас ми каза какво е научил от Ловецът на души: че Звездата защитава онези, които са я докоснали. Нощният вестител не може да убие Елиас. Но може да го нарани, и, небеса, няма да позволя още някой, за когото ме е грижа, да бъде наранен.
Хвърлям се напред — и отскачам назад. Нощният вестител ме игнорира, уверен в силата си. Няма да нараниш Елиас. Няма. Някаква дива тъмнина се надига в мен и поема контрол над тялото ми. Усетих я веднъж преди, преди месеци, когато се бих с Нощния вестител пред затвора Кауф. Животински вик избухва от устните ми. Този път, когато се хвърлям напред, успявам да мина. Дарин е на половин стъпка зад мен, и Нощният вестител махва с китка. Брат ми замръзва. Но магията на джина няма ефект върху мен. Скачам между Нощния вестител и Елиас, с изваден кинжал.
„Не смей да го докоснеш“ — казвам.
Слънчевите очи на Нощния вестител пламват, докато ме гледа първо мен, после Елиас, разчитайки какво има между нас. Мисля за това как ме предаде. Чудовище! Колко близо е до освобождаването на джиновете? Пророчеството на Шаева отговори на този въпрос преди малко: остава само едно парче от Звездата. Знае ли Нощният вестител къде е то? Какво му донесе смъртта на Шаева?
Но докато ме наблюдава, си спомням любовта, която бушуваше в него, и омразата също. Спомням си яростната война между двете и опустошението, оставено след тях.
Рамото на Нощния вестител потрепва, сякаш е неспокоен. Може ли да чете мислите ми? Той премества вниманието си над рамото ми към Елиас.
„Елиас Валерий.“ Джинът се навежда над мен, а аз се свивам назад, притискайки се към гърдите на Елиас, хваната между двамата: туптящото сърце на приятеля ми и отчаянието от смъртта на Шаева, и древният гняв на Нощния вестител, подхранван от хилядолетие на жестокост и страдание.
Джинът не си прави труда да ме погледне, преди да заговори. „Тя имаше сладък вкус, момче“ — казва той. „Като роса и ясна зора.“