— Скоро ще сме там — започвам, преди друг глас да заговори, омразен хор, който веднага разпознавам.
Ще се провалиш, узурпатор.
Джиновете. Но тяхната горичка е на мили оттук. Как проектират гласовете си толкова далеч?
Мръсотия. Твоят свят ще падне. Нашият крал вече те надхитри. Това е само началото.
— Изчезвайте — изръмжавам. Мисля за шепота, който чух точно преди Нощодателя да изчезне. Без съмнение той даваше заповеди на тези огнени чудовища. Джиновете се смеят.
Нашите са могъщи, смъртни. Не можеш да замениш джин. Не можеш да се надяваш да успееш като Ловец на души.
Игнорирам ги, надявайки се да млъкнат, по дяволите. Дали някога са правили това на Шаева? Дали винаги са крещели в главата й, а тя просто никога не ми е казала?
Гърдите ми се свиват, когато мисля за Ловеца на души — и за толкова много други. Тристас. Деметрий. Леандър. Кървавия гарван. Дядо ми. Дали всички, които се приближават до мен, са обречени да страдат?
Дарин потръпва, стискайки зъби срещу натиска на духовете. Кожата на Лайя е сива, макар че тя продължава да върви без дума за оплакване.
В края на краищата те ще избледнеят. Ти ще останеш. Любовта не може да живее тук.
Ръката на Лайя е хладна и малка в моята. Пулсът й трепти срещу пръстите ми, крехко напомняне за нейната смъртност. Дори ако оцелее до стара жена, нейните години са нищо в сравнение с живота на Ловеца на души. Тя ще умре, а аз ще продължа, ставайки все по-малко човек с времето.
— Ето там. — Лайя посочва напред. Дърветата оредяват и през тях зървам къщичката, където Дарин се възстановяваше от раните си в Кауф преди месеци.
Когато стигаме до края на гората, пускам братът и сестрата. Дарин ме сграбчва и ме придърпва в груба прегръдка. — Не знам как да ти благодаря… — започва той, но го спирам.
— Остани жив — казвам. — Това ще е достатъчна благодарност. Ще имам достатъчно проблеми тук, без твоят дух да се появява. — Дарин ми отправя бърза усмивка, преди да погледне към сестра си и разумно да се отправи към къщичката.
Лайя преплита ръце, без да ме поглежда. Косата й се е разплела от плитката, както винаги, в дебели, непокорни къдрици. Посягам към една, неспособен да се спра.
— Аз… имам нещо за теб. — Ровя в джоба си и изваждам парче дърво. То е недовършено, с груби резби. — Понякога посягаш към старата си гривна. — Изведнъж се чувствам нелепо. Защо да й давам това ужасно нещо? Изглежда сякаш го е направило шестгодишно дете. — Не е завършено. Но… ъх… помислих си…
— Перфектно е. — Пръстите й докосват моите, докато го взема. Това докосване. Десет ада. Успокоявам дишането си и потискам желанието, което пулсира във вените ми. Тя плъзва гривната на ръката си и като я виждам в тази позната поза, с едната ръка върху маншета — усещането е правилно. — Благодаря.
— Пази си гърба в Адиса. — Обръщам се към практичните неща. Те са по-лесни за говорене, отколкото това чувство в гърдите ми, сякаш сърцето ми се изрязва от мен и се запалва. — Маринците ще познаят лицето ти, а ако знаят какво може да прави Дарин…
Улавям усмивката й и осъзнавам, че като глупак й казвам неща, които тя вече знае.
— Мислех, че ще имаме повече време — казва тя. — Мислех, че ще намерим начин да се измъкнеш. Че Шаева ще те освободи от клетвата ти или…
Изглежда така, както се чувствам: сломена. Трябва да я пусна. Бори се с Нощодателя, трябва да кажа. Победи. Намери радост. Помни ме. Защото защо да се връща тук? Бъдещето й е в света на живите.
Кажи го, Елиас, крещи логиката ми. Направи го по-лесно и за двама ви. Не бъди жалък.
— Лайя, трябва да…
— Не искам да те пусна. Не още. — Тя проследява челюстта ми с лека ръка, пръстите й се задържат върху устата ми. Тя ме желае — виждам го, усещам го — и това ме кара да я желая още по-отчаяно. — Не толкова скоро.
— Нито пък аз. — Придърпвам я в обятията си, наслаждавайки се на топлината на тялото й срещу моето, на извивката на бедрото й под ръката ми. Тя приютява главата си под брадичката ми и аз я вдишвам.
Маут ме дърпа рязко и внезапно. Против волята ми се олюлявам назад към Гората.
Не. Не. Духове да вървят по дяволите. Маут да върви по дяволите. Мястото на чакането да върви по дяволите.
Хващам ръката й и я придърпвам към себе си, и сякаш тя е чакала това, затваря очи и се повдига на пръсти. Ръцете й се заплитат в косата ми, придърпвайки ме здраво към нея. Устните й са меки и сочни, и когато притиска всяка извивка към мен, почти губя равновесие. Не чувам нищо освен Лайя, не виждам нищо освен Лайя, не усещам нищо освен Лайя.