Съзнанието ми препуска напред към това как я полагам на пода на Гората, прекарвайки часове в изследване на всеки сантиметър от тялото й. За миг виждам какво можехме да имаме: Лайя с нейните книги и пациенти, и аз с училище, което преподава повече от смърт и дълг. Малко дете със златни очи и сияеща кафява кожа. Белите коси на Лайя един ден и начина, по който очите й ще омекнат, задълбочат и станат по-мъдри.
— Жесток си, Елиас — шепне тя срещу устата ми. — Да дадеш на едно момиче всичко, което желае, само за да го откъснеш от нея.
— Това не е краят за нас, Лайя от Сера. — Не мога да се откажа от това, което можехме да имаме. Не ме интересува каква проклета клетва съм дал. — Чуваш ли ме? Това не е нашият край.
— Никога не си бил лъжец. — Тя избърсва ръце в сълзите в очите си. — Не започвай сега.
Гърбът й е изправен, докато се отдалечава, и когато стига до къщичката, Дарин, чакащ отвън, се изправя. Тя минава бързо покрай него, а той я следва.
Гледам я, докато не стане само сянка на хоризонта. Обърни се, мисля си. Само веднъж. Обърни се.
Тя не го прави. И може би е по-добре така.
Глава 10
Кървавият гарван
Прекарвам остатъка от деня в казармите на Черната гвардия, преглеждайки доклади от шпиони. Повечето са рутинни: прехвърляне на затворник, което може да осигури лоялността на една мерканторска фамилия; разследване на смъртта на двама илюстрийски патри.
Обръщам най-голямо внимание на докладите от Тиборум. С наближаването на пролетта се очаква клановете Каркаун да се излеят от планините, нападайки и грабейки.
Но моите шпиони казват, че Каркауните са тихи. Може би техният водач, този Гримар, е вложил твърде много сили в атаката срещу Навий. Може би Тиборум е необичайно късметлия.
Или пък тези синьолики копелета замислят нещо.
Изисквам доклади от всички северни гарнизони. Когато полунощните камбани отброяват, съм изтощена, а бюрото ми е само наполовина разчистено. Но спирам въпреки това, отказвайки се от вечеря, макар стомахът ми да къркори, и обувам ботушите си, наметнала плащ. Сънят няма да дойде. Не и когато хрущенето на костите на Ливия все още отеква в главата ми. Не и когато се чудя каква засада ще ме чака Комендантката в Навий.
Коридорът пред покоите ми е тих и тъмен. Повечето от Черната гвардия би трябвало да спят, но винаги има поне половин дузина мъже на стража. Не искам да ме следят — подозирам, че Комендантката има шпиони сред моите хора. Насочвам се към оръжейната, където скрит проход води към сърцето на града.
— Кървав гарван. — Шепотът е тих, но аз подскачам, проклинайки при вида на зелените очи, блестящи като котешки в тъмнината отсреща в коридора.
— Авитас — просъсквам. — Защо се спотайваш тук?
— Не използвай тунела в оръжейната — казва той. — Патер Сиселий има човек, който наблюдава пътя. Ще се погрижа за него, но тази вечер нямаше време.
— Шпионираш ли ме?
— Ти си предвидима, Кървав гарван. Всеки път, когато Марк я нарани, излизаш на разходка. Капитан Декс ми напомни, че според правилника Кървавият гарван не бива да е без придружител, затова ето ме.
Знам, че Харпър просто изпълнява дълга си. Бях безотговорна, скитайки из града нощем без охрана. И все пак съм ядосана. Харпър спокойно пренебрегва недоволството ми и кимва към килера за пране. Там сигурно има друг проход.
Веднъж влезли в тясното пространство, бронята ми издрънчава срещу неговата, и аз се намръщвам, надявайки се никой да не ни чуе. Небеса, какво ли биха казали, ако ни открият притиснати един в друг в тъмен килер.
Лицето ми пламва при тази мисъл. Слава на небесата за маската ми. — Къде е проклетият вход?
— Точно… — Той се пресяга около мен и нагоре, ровейки из униформите. Облягам се назад, зървайки V-образен проблясък от гладката му кафява кожа на гърлото. Мирисът му е лек — едва доловим — но топъл, като канела и кедър. Поемам по-дълбоко дъх, поглеждайки към него.
И го заварвам да ме гледа, с повдигнати вежди.
— Миришеш… не неприятно — казвам сковано. — Просто го забелязах.
— Разбира се, Кървав гарван. — Устните му леко се извиват. Дали това е проклета усмивка?
— Да тръгваме ли? — Сякаш усещайки раздразнението ми, Харпър отваря част от килера зад мен и бързо се промушва. Не говорим повече, докато се провираме през тайните проходи на казармите на Черната гвардия и излизаме в хладната пролетна нощ.
Харпър се отдръпва назад, когато сме на открито, и скоро забравям, че е наблизо. С наметната качулка се промъквам през долното ниво на Антиум, през претъпкания квартал на Книжниците, покрай ханове и оживени кръчми, казарми и квартали, пълни с плебеи. Стражите на горната порта не ме виждат, докато преминавам към втората зона на града — трик, с който поддържам остротата си.