В полезрението се появява фигура в черно.
— Проклети адове — промърморва Авитас до мен.
Зловещите, ярки очи на Нощния повелител се впиват в мен. Но аз не съм изненадана. Очаквах Керис да държи това джиново чудовище близо до себе си. Тя знае, че се опитвам да я убия. Знае, че ако може да използва свръхестествения си любимец, за да проникне в съзнанието ми, никога няма да успея.
Сещам се за часовете, прекарани с Авитас, учещ ме как да защитавам съзнанието си. Часове, в които слушах спокойния му глас, обясняващ как да си представям най-съкровените си мисли като скъпоценни камъни, заключени в сандък, скрит в корабокрушение на дъното на забравено море. Харпър не знае за бременността на Ливия. Не съм споменала за това пред никого. Но той знае, че бъдещето на Империята зависи от унищожаването на Комендантката. Беше строг учител.
Но не можа да изпита уменията ми. Надявам се на небесата, че подготовката ми е била достатъчна. Ако Керис разбере, че Ливия е бременна, ще изпрати убийци след дни.
Но докато акостираме, мислите ми са разпилени. Събери се, Гарван. Животът на Ливия зависи от това. Империята зависи от това.
Когато стъпвам на мостика, не гледам в очите на Нощния повелител. Направих тази грешка веднъж преди, преди месеци, когато го срещнах в Сера. Сега знам, че очите му показват бъдещето ми. Видях смъртта на семейството си тогава. Не го разбрах по онова време — предположих, че страхът ми е надделял.
— Добре дошла, Кървави гарван. — Не мога да скрия тръпката си от начина, по който гласът на Нощния повелител драска в ухото ми. Той ми маха да се приближа. Аз съм Матер на рода Артурия. Аз съм Маска. Аз съм Черен гвардеец. Аз съм Кървавия гарван, дясната ръка на Императора на Воините. Нареждам на тялото си да остане неподвижно, докато го гледам с цялата сила на ранга си.
Тялото ми ме предава.
Звуците на речните докове заглъхват. Няма вода, която да пляска в корпусите на корабите. Няма докери, които да се викат един на друг. Няма скърцащи мачти, нито далечен тътен на платна, нито рев на морето. Тишина обгръща джина, пълна аура, която нищо не може да пробие. Всичко избледнява, докато скъсявам разстоянието помежду ни.
Запази контрол, Гарван. Не му давай нищо.
— А — казва тихо Нощния повелител, когато заставам пред него. — Честито, Кървави гарван. Виждам, че ще ставаш леля.
Глава 14
Лайя
Затворът на Маринерите е прост, студен и зловещо тих. Докато крача в слабо осветената си килия, поставям ръка на каменната стена. Тя е толкова дебела, че мога да крещя и крещя, а Дарин, от другата страна на коридора, може никога да не разбере.
Той сигурно полудява. Представям си го как стиска и разпуска юмруци, ботушите му стържат по пода, чудейки се кога ще избягаме. Дали ще избягаме. Това място може да не е Кауф, но все пак е затвор. А демоните на брат ми няма да го оставят да забрави това.
Което означава, че аз трябва да остана хладнокръвна заради двама ни и да намеря начин да се измъкнем оттук.
Нощта пълзи, зората настъпва и едва късно следобед ключалката на вратата ми щраква и три фигури, осветени отзад от лампа, влизат в килията ми. Разпознавам едната като капитан Елейба, която ни арестува, и втората като един от нейните войници. Но третата жена, висока и силно загърната в наметало, привлича вниманието ми.
Защото е обградена от гхулове.
Те се събират като гладни врани около краката й, съскат и я дърпат. Веднага разбирам, че тя не може да ги види.
— Доведете брат й, капитан Елейба. — Гласът на жената на серански е дрезгав и мелодичен. Можеше да бъде Кехани с такъв глас. Изглежда на възрастта на Афия или може би малко по-възрастна, със светлокафява кожа и гъста, права черна коса, прибрана на кок. Гърбът й е изправен като струна, а походката й е грациозна, сякаш балансира книга на главата си. — Седни, дете — казва тя, и макар гласът й да е достатъчно приятен, подлежаща злоба кара косъмчетата на тила ми да настръхнат. Дали гхуловете я влияят? Не знаех, че имат такава сила. Те се хранят със скръб, тъга и миризмата на кръв. Спиро Телюман ми каза тези думи преди много време. Каква скръб измъчва тази жена?
Скоро Дарин се присъединява към мен, забавяйки крачка, когато влиза, с широко отворени очи. И той вижда гхуловете. Когато сяда на леглото ми до мен, посягам към ръката му и я стискам. Те не могат да ни задържат. Няма да им позволя.
Жената ме наблюдава продължително, преди да се усмихне. — Ти — казва ми тя — изобщо не приличаш на Лъвицата. А ти — поглежда към Дарин — си нейно точно копие. Умно от нейна страна, че те е държала скрит. Предполагам, затова все още си жив.