— Не. — Погледът на Дарин е прикован в пода, и той поклаща глава. — Няма да го направя.
Няма, отбелязвам. Не не мога. В мен се разгаря искрица надежда. Дали брат ми все пак си спомня как се прави стоманата? Дали нещо по пътя от Гората на здрача до Адиса се е раздвижило, позволявайки му да си припомни това, на което го е научил Спиро?
— Помисли...
— Няма да го направя. — Дарин се изправя, надвисвайки над Никла с половин крак. Елейба застава пред принцесата, но Дарин говори тихо, с отворени длани. — Няма да въоръжа друга група хора, за да може моят народ да живее под тяхна милост.
— Моля ви, пуснете ни. — Ритам към гулите, разпръсквайки ги за момент, преди да се съберат отново около Никла. — Нямаме намерение да ви навредим, а вие имате по-големи грижи от двама Книжници, които искат да избегнат неприятностите. Империята се обърна срещу Племената, и може да се обърне и срещу Марин.
— Воините имат договор с Марин.
— Имаха договор и с Племената — казвам. — И все пак стотици са убити или пленени в пустинята на Племената. Този нов император — вие не го познавате, принцесо. Той е... различен. Не е някой, с когото можете да работите. Той е...
— Не ми говори за политика, момиченце. — Тя не вижда гулата, прилепнала до лицето ѝ, с уста, разцепена в отвратителна усмивка. Гледката ме влудява. — Бях сила, с която трябва да се съобразяват в двора на баща ми, много преди ти да се родиш. — Тя се обръща към Дарин. — Предложението ми остава. Прави оръжия за моята армия или си опитай късмета в земите на Племената. Имате време до утре на разсъмване да решите.
Дарин и аз не си правим труда да обсъждаме предложението на Никла. Знам, че няма никакъв шанс той да го приеме. Гулите са се вкопчили в нея — което вероятно означава, че Нощният вестител има пръст в политиката на Марин. Последното, от което се нуждаят Книжниците, е още една група да ги владее, защото нямаме оръжия за честна битка.
— Каза няма. — Дълго и внимателно обмислях, преди да спомена привидно небрежния коментар на Дарин. Брат ми крачи из килията, неспокоен като затворен кон. — Когато Никла те помоли да направиш оръжията, не каза, че не можеш да го направиш. Каза, че няма да го направиш.
— Грешка на езика. — Дарин спира да крачи, с гръб към мен, и макар да ме боли да го призная, той лъже. Дали да го притисна, или да го оставя?
Ти си го оставила да си отиде, Лайя. Да го оставиш да си отиде означава, че Изи умря напразно. Че Елиас беше затворен напразно. Че братовчедката на Афия умря напразно.
Опитвам друг подход. — Мислиш ли, че Спиро...
— Можем ли да не говорим за Спиро, за оръжия или за ковачници? — Дарин сяда до мен, раменете му са отпуснати, сякаш стените на килията го правят по-малък. Стиска и отпуска юмруци. — Как, по дяволите, ще се измъкнем оттук?
— Отличен въпрос — казва мек глас от вратата. Подскачам — преди секунди вратата беше здраво затворена. — Въпрос, за който може би имам решение, ако искате да го чуете.
Млад мъж от Книжниците с тъмна кожа се облегнал на рамката на вратата, напълно видим за стражите. Само че, осъзнавам, няма стражи, които да го видят. Те са изчезнали.
Мъжът е красив, с черна коса, наполовина прибрана нагоре, и слаб, но жилаво тяло на фехтовач. Предмишниците му са татуирани, макар в тъмнината да не различавам символите. Подхвърля ключ нагоре-надолу като топка. В него има някаква небрежност, която ме дразни. Блясъкът в очите му и лукавата му усмивка ми се струват мигновено познати.
— Познавам те. — Отстъпвам крачка назад, желаейки си да имах кинжала си. — Ти си нашата сянка.
Мъжът се покланя подигравателно и аз веднага изпитвам недоверие. Дарин настръхва.
— Аз съм Муса от Адиса — казва мъжът. — Син на Зиад и Азмат от Адиса. Внук на Мехр и Сайра от Адиса. Също така съм единственият приятел, който имате в този град.
— Каза, че имаш решение за нашия проблем. — Да се доверя на този човек би било глупаво, но с Дарин трябва да се измъкнем оттук, по дяволите. Цялото това говорене на Никла за качване на кораб звучеше като празни приказки. Тя няма да пусне човек, който знае тайната на Серанската стомана, просто да си тръгне.
— Ще ви измъкна и двамата оттук — срещу цена.
Естествено. — Каква цена?
— Ти — той поглежда към Дарин — ще изработваш оръжия за Книжниците. А ти — обръща се към мен — ще ми помогнеш да възродя Съпротивата на Книжниците в северните земи.
В дългото мълчание след неговото изявление ми се иска да се изсмея. Ако обстоятелствата не бяха толкова тежки, щях да го направя. — Не, благодаря. Достатъчно ми беше от проклетата Съпротива — и от тези, които я подкрепят.