— Очаквах, че ще кажеш точно това — отвръща Муса. — След начина, по който Мазин и Кийнан те предадоха. — Той ми поднася мрачна усмивка, докато стискам юмруци, и го зяпвам шокирана. Как знае?
— Извинявай — казва той. — Не Кийнан. Нощния крал. Така или иначе, недоверието ти е разбираемо. Но ти трябва да спреш джиновия господар, нали? Което означава, че трябва да се измъкнеш оттук.
С Дарин го зяпваме. Аз проговарям първа. — Откъде знаеш за...
— Наблюдавам. Слушам. — Муса потупва с крак и хвърля поглед по коридора. Раменете му се напрегат. Гласове се надигат и спадат отвъд вратата на килийния блок, резки и припряни. — Решавайте — казва той. — Времето ни почти свърши.
— Не. — Дарин говори и за двама ни, а аз се намръщвам. Това не е типично за него. — Трябва да си тръгнеш. Освен ако не искаш да те хвърлят тук с нас.
— Чух, че си упорит. — Муса въздъхва. — Слушай поне логиката. Дори да намерите начин да се измъкнете оттук, как ще откриете Пчеларя, докато Маринерите ви преследват? Особено ако той не иска да бъде намерен?
— Как... — Спирам се, преди да попитам. Той вече ми каза. Наблюдава. Слуша. — Познаваш Пчеларя.
— Кълна се, че ще ви заведа при него. — Муса разрязва ръката си, кръв капе на пода, и аз повдигам вежди. Кръвна клетва не е маловажно нещо. — След като ви измъкна оттук. Ако приемете условията ми. Но трябва да побързаме. Сега.
— Дарин. — Сграбчвам брат си за ръката и го дърпам в ъгъла на килията. — Ако може да ни заведе при Пчеларя, ще спестим седмици време.
— Не му вярвам — казва Дарин. — Знам, че искам да се измъкна оттук колкото теб. Дори повече. Но няма да дам обещание, което не мога да спазя, и ти също не бива. Защо иска да му помогнеш със Съпротивата? Какво печели от това? Защо не го направи сам?
— И аз не му вярвам — казвам. — Но той ни предлага изход. — Оглеждам брат си. Мисля за лъжата му по-рано. И макар да не искам да го нараня, знам, че ако искаме да се измъкнем оттук, трябва.
— Извинете ме — обажда се Муса. — Но наистина трябва да...
— Млъкни — сопвам се на него, преди да се обърна обратно към Дарин. — Ти ме излъга — казвам. — За оръжията. Не — вдигам ръка при протеста му — не съм ядосана. Но мисля, че не разбираш какво правиш. Ти избираш да не изработваш оръжията. Това е егоистичен избор. Нашите хора имат нужда от теб, Дарин. И това трябва да е по-важно от твоите желания или болката ти. Видя какво се случва там с Книжниците — казвам. — Това няма да спре. Дори ако победя Нощния крал, ние винаги ще бъдем по-нисши, освен ако не можем да се изправим сами за себе си. Нужна ни е Серанска стомана.
— Лайя, искам да я направя, наистина...
— Тогава опитай — казвам. — Това е всичко, което искам. Опитай. За Изи. За Афия, която загуби половин дузина от племето си, опитвайки се да ни помогне. За — гласът ми се пречупва — за Елиас. За живота, който той пожертва за теб.
Сините очи на Дарин се разширяват от изненада и болка. Демоните му се надигат, изисквайки вниманието му. Но някъде под страха той все още е синът на Лъвицата, и този път тихата смелост, която е имал през целия ни живот, надделява.
— Накъдето отидеш, сестричке — казва той, — там отивам и аз. Ще опитам.
За секунди Муса — който безсрамно е подслушвал — ни махва да излезем в коридора. В момента, в който Дарин излиза, той сграбчва Муса за врата и го блъсва в стената. Чувам звук, подобен на животинско цвърчене, но то замлъква, след като Муса прави странно рязко движение с ръка. Гул?
— Ако нараниш сестра ми — казва тихо Дарин, — ако я предадеш, злоупотребиш с доверието й или й причиниш болка, кълна се в небесата, ще те убия.
Муса изхриптява отговор, и докато Дарин го пуска, ключове издрънчават на вратата в края на коридора. Секунди по-късно тя се отваря рязко и Елейба влиза с изваден ятаган.
— Муса! — изръмжава тя. — Трябваше да се досетя, по дяволите. Арестуван си.
— Е, сега пък ти го направи. — Муса разтрива врата си, където Дарин го е сграбчил, с леко раздразнение по изящните си черти. — Можехме вече да сме се измъкнали, ако не беше твоето братско позьорство. — С това той прошепва нещо, и Елейба отстъпва назад, ругаейки, сякаш нещо, което не виждаме, я напада.
Муса поглежда между мен и Дарин с повдигнати вежди. — Още заплахи? Разговори, с които да хабите времето ми? Няма? Добре. Тогава да се измъкваме оттук, по дяволите.
Зората наближава, когато аз, Дарин и Муса излизаме от шивашки дюкян и се озоваваме в Адиса. Главата ми се върти от странната, свързана мрежа от тунели, проходи и улички, през които Муса ни преведе, за да стигнем дотук. Но сме навън. Свободни сме.