Аз, от друга страна, все още мога да намеря начин да се измъкна от сделката, на която Муса настоя. Ще ми помогнеш да възродя Съпротивата на Книжниците на север. Защо Муса още не го е направил? Той разполага с ресурси. И сигурно има стотици Книжници, които биха се присъединили — особено след геноцида на Империята.
Нещо друго се случва — нещо, което той не ми казва.
След така необходимата баня слязох долу, облечена в вълнена рокля в наситено червено и нови меки ботуши, които са само малко големи. В двора отеква звънът на стомана върху стомана, а две жени се смеят над шума. Въпреки че дворът е дом на ковачницата, сградата, в която се намирам, има личния чар на дом — дебели килими, шал, преметнат през скрин, и весели племенни фенери. В подножието на стълбите дълъг и широк коридор води до гостна. Вратата е открехната, и гласът на Муса се носи отвътре.
— …много опитна и може да ти помогне — казва Муса. — Кога можеш да започнеш?
Дълга пауза. — Сега. Но ще ми отнеме малко време, за да уловя формулата. Има много неща, които не помня. — Дарин звучи по-силен, отколкото през последните седмици. Почивката и банята сигурно са му се отразили добре.
— Тогава ще те запозная с ковачите тук. Те правят тенджери, тигани, подкови — достатъчно домакински вещи, за да оправдаят количеството руда и въглища, от които ще се нуждаем.
Някой силно си прочиства гърлото зад мен. Звуците от ковачницата са спрели, осъзнавам, и се обръщам, за да видя среброкосата Книжница с кафява кожа от двора. Носи кожен престилник, белязан от изгаряния, а лицето й е широко и красиво. До нея стои млада жена, явно нейна дъщеря, и ме наблюдава с тъмнозелени очи, които искрят от любопитство.
— Лайя от Сера — казва по-възрастната жена. — Аз съм Зела, ковач, а това е дъщеря ми, Тауре. За мен е чест да се запозная с наследницата на Лъвицата. — Зела стиска ръцете ми между своите. — Не вярвай на лъжите, които Маринците разпространяват за майка ти, дете — казва тя. — Те се страхуват от теб. Искат да те наранят.
— Какви лъжи?
— Чухме всичко за това, което направи в Империята — намесва се Тауре с възбуден тон, а възхищението в гласа й ме тревожи.
— Повечето беше късмет. Ти… ти спомена за майка ми…
— Не беше късмет. — Муса излиза от гостната, следван от Дарин. — Лайя очевидно има смелостта на майка си и стратегическия усет на баща си. Зела, покажи на Дарин къде ще изработва оръжията и му набави каквото му трябва. Лайя, влез вътре, ако обичаш. Обядът ни чака.
Двамата ковачи си тръгват с брат ми, а Тауре хвърля последен благоговеен поглед през рамо, докато аз се въртя неспокойно, когато Муса ми махва да вляза в гостната.
— Какви проклети истории си им разказал за мен? — просъсквам срещу него.
— Нищо не съм казал. — Той натрупва чиния с плодове, хляб и масло и ми я подава. — Репутацията ти те изпреварва. Фактът, че благородно се пожертва за доброто на бежанския лагер, помогна.
Кожата ми настръхва предупредително от самодоволството на лицето му. Защо, по дяволите, изглежда толкова доволен от това?
— Ти ли планира да ни заловят с Дарин?
— Трябваше да те изпитам някак, и знаех, че мога да те измъкна от затвора. Погрижих се капитан Елейба да знае, че идваш в града. Анонимно, разбира се. Знаех, че ако си лидерът, на когото се надявах, никога няма да оставиш хората си да страдат, докато ти се криеш. А ако не си, щях да те измъкна от укритието ти и сам да те предам.
Присвивам очи срещу него. — Какво имаш предвид под „лидер“?
— Това е просто дума, Лайя. Няма да те ухапе. Както и да е, бях прав…
— Как смееш да оставиш тези бедни хора да страдат! Те загубиха домовете си, вещите си. Маринците разкъсаха онзи лагер!
— Спокойно. — Муса извърта очи. — Никой не умря. Маринците са твърде цивилизовани за подобни тактики. Капитан Елейба и аз имаме нашите… различия. Но тя е честна жена. Вече е заменила палатките им. Досега сигурно е разбрала, че аз съм издал местоположението ти. И ще е бясна за това. Но ще се оправя с нея по-късно. Първо ние…
— Ние?
— Първо — Муса си прочиства гърлото многозначително — ти трябва да ядеш. Раздразнителна си. Не обичам да говоря с раздразнителни хора.
Как може да приема всичко това толкова леко? Пристъпвам към него, ръцете ми се свиват в юмруци, гневът ми нараства.
Веднага нещо ме избутва назад. Усещам го като стотици малки ръце. Опитвам се да се измъкна, но ръцете ме държат здраво. Инстинктивно се опитвам да изчезна и за момент дори премигвам от поглед. Но за мой шок Муса хваща ръката ми, незасегнат от магията ми, и аз отново се появявам.
— Имам собствена магия, Лайя от Сера — казва той, а веселието е изчезнало от лицето му. — Твоята не действа върху мен. Знам какво каза Шаева — обсъждахте го с брат си по пътя насам. Отговорите ти са в Адиса. При Пчеларя. Но внимавай, защото той е забулен в лъжи и сенки, като теб. Магията е моята лъжа, Лайя, както е и твоята. Мога да бъда твой съюзник или твой враг. Но така или иначе, ще те държа за обещанието ти да помогнеш за възраждането на Съпротивата.